Дейвид Балдачи - Част от секундата

Паркс бързо зареди нови патрони, като ругаеше през цялото време. Но докато се прицели, тя вече бе твърде далеч и тичаше все по-бързо. Той изрева нещо в радиостанцията.

Мишел забеляза врага тъкмо навреме. Свърна наляво, прескочи един дънер и падна с разперени ръце на земята миг преди куршумът да се забие в кората.

Мъжът на дървото, когото бе сметнала за полицейски снайперист, сега също стреляше по нея. Тя изпрати към него няколко куршума, после пролази десетина метра и пак скочи.

Как можеше да е тъй сляпа, по дяволите? Още един изстрел изплющя в дървото над нея и тя отново се просна по очи. Докато жадно си поемаше въздух, прецени отчайващите си шансове. На практика не се очертаваше нищо освен смърт. Можеха да я издирват квадрат по квадрат и тя нямаше как да им попречи. Момент, телефонът! Посегна към него и откри, че е изпаднал от калъфа. Сега нямаше ни най-малка надежда за помощ, а поне двама убийци я дебнеха в мрачната гора. Е, това вече надхвърляше и най-страшните й детски кошмари.

Тя прати още няколко куршума в посоката, откъдето предполагаше, че се задават противниците, после скочи и побягна с все сила. Луната бе едновременно приятел и враг. Позволяваше й да вижда накъде тича, но в същото време позволяваше на враговете да я забележат.

Тя изскочи от дърветата и едва успя да спре на място.

Стоеше на ръба на малката клисура, която бе видяла при първото си идване тук. Направеше ли още една крачка, очакваше я дълъг полет надолу. Проблемът бе, че Паркс и съучастникът му се задаваха подир нея. Тя провери пистолета си; оставаха й пет патрона и един резервен пълнител. След секунди онези щяха да изскочат от гората и безпрепятствено да стрелят по нея, освен ако намереше къде да се скрие и първа да стреля по тях. Но дори да намереше укритие, изстрелите щяха да я издадат и снайперистът навярно щеше да я улучи. Тя се огледа, търсейки вариант с по-високи шансове за оцеляване. После отново наведе очи към пропастта и буйната река долу. Планът се зароди за секунди. Някои биха го нарекли лудост, други — самоубийство. Но какво толкова, по дяволите, винаги бе обичала предизвикателствата. Тя прибра пистолета в кобура, дълбоко пое дъх и зачака.

Щом ги чу да излизат на открито, Мишел изкрещя и скочи. Беше избрала грижливо мястото. На около шест метра по-долу имаше малка скална площадка. Тя се стовари на нея и падна по очи, шарейки трескаво с ръце за опора. Въпреки всичко тялото й неумолимо се хлъзна надолу и само двата пръста, впити отчаяно в някаква пукнатина, я удържаха от падане.

Погледна нагоре и видя как Паркс и другият мъж надничат през ръба. Една скална издатина отляво им пречеше да я видят. А луната отзад отчетливо очертаваше силуетите им. Можеше да ги застреля без затруднение и наистина се изкуши. Но сега мислеше в по-широки мащаби и имаше друг план. Тя побутна с обувка един малък дънер, закачен на площадката. Именно заради него и заради прикритието бе избрала точно това място. Натисна дънера и го изтъркаля до самия ръб. После погледна нагоре към Паркс. Двамата въртяха фенерчетата си, търсеха я и сочеха с ръце. Щом се загледаха настрани, Мишел блъсна с всичка сила и дънерът полетя надолу. В същия момент тя нададе най-пронизителния писък, на който бе способна.

Видя как дънерът цопна в реката, след това бързо погледна към двамата мъже, които насочваха фенерчетата си към шума. Мишел затаи дъх, като се молеше да повярват, че е загинала при падането в реката. Секундите минаваха една след друга, а те още стояха там и Мишел взе да си мисли, че наистина ще се наложи да ги застреля. След малко обаче те явно повярваха, че е мъртва, обърнаха се и тръгнаха назад към гората.

Мишел изчака около десет минути, за да е сигурна, че наистина са си отишли. После се включи в една стърчаща скала и започна да се катери нагоре. Ако Паркс и другият мъж можеха да видят изражението върху лицето на жената, изплуваща от небитието, щяха да изпитат истински страх въпреки своите оръжия и числено превъзходство.

— Много си се променил, Сидни — каза Кинг. — Отслабнал си. Едва те познах, толкова си променен. Но изглеждаш добре. Възрастта не е била тъй благосклонна към брат ти.

Сидни Морс, блестящият организатор на кампанията на Клайд Ритър, който би трябвало да лежи в психиатричната клиника в Охайо, огледа развеселено Кинг. Държеше пистолет, насочен към гърдите му. Облечен в скъп костюм, гладко избръснат, с оредяла, но отлично сресана бяла коса, Морс изглеждаше строен и изискан джентълмен.