Дейвид Балдачи - Част от секундата

— Сградата е голяма. Имаш ли представа къде точно могат да бъдат?

— Имам предположение. В залата „Джаксън Стената“. Това е вътрешна зала, непосредствено до фоайето. Има една врата и няколко асансьора.

— Защо си толкова сигурна, че са в нея?

— Хотелът е стар, има плъхове и всевъзможни твари, всичко скърца и пука. Но при затворена врата в онази зала не чувах нищо. Беше тихо, прекалено тихо. При отворена врата се чуваха всички обичайни звуци.

— Не схващам.

— Мисля, че залата е звукоизолирана, Джефърсън.

Той я изгледа втренчено.

— Почвам да разбирам накъде биеш.

— На позиция ли са хората ти? — Той кимна. Мишел погледна часовника си. — Наближава полунощ, но има пълнолуние. Ще трябва да преодолеем откритото пространство, за да стигнем до хотела. Ако можем да ръководим атаката отвътре, навярно имаме по-добри шансове да не загубим никого.

— Планът звучи добре. Но ти водиш. Аз не познавам терена.

Паркс вдигна радиостанцията и нареди на хората си да стеснят обръча.

Мишел понечи да се втурне напред, но той я хвана за ръката.

— Мишел, на младини имах добри постижения като атлет, но не бях олимпиец. А сега коленете ми са скапани, тъй че би ли намалила малко темпото, за да не те изпусна от поглед?

Тя се усмихна.

— Нямай грижа, в добри ръце си.

Те изтичаха през дърветата, докато наближиха откритата ивица, която трябваше да прекосят, за да стигнат до оградата. Там спряха и Мишел погледна задъхания Паркс.

— Готов ли си?

Той кимна и вдигна палец.

Тя скочи и побягна към оградата. Зад нея Паркс стори същото. Докато тичаше приведена, Мишел се съсредоточи отначало върху сградата. После вниманието й се насочи назад. И от онова, което откри, я побиха студени тръпки.

Това не бяха нормални крачки; чуваше същите неравни подскоци, които бе доловила пред прозореца на стаята си в мотела — подскоците на човека, който се опита да я убие. Тогава бе сбъркала. Не бяха мъчителни крачки на ранен враг, а ревматично куцукане на човек с болни колене. А след миг чу и хъхрещото му дишане.

Тя се хвърли зад един дънер само миг преди пушката да се вдигне и да стреля право към мястото, откъдето бе скочила. Претърколи се, извади пистолета и стреля на свой ред, разпращайки куршумите в широка смъртоносна дъга.

Паркс изруга от яд и се просна по очи, за да избегне огъня. После стреля отново.

— Дявол да те вземе, момиче — извика, той. — Прекалено си бърза.

— Мръсник! — изкрещя Мишел, търсейки с поглед из гората наоколо както път за бягство, така и евентуални съучастници на Паркс.

Тя изстреля по врага два куршума, които избиха ситни парченца от скалата, зад която се бе прикрил. Той отвърна на огъня.

— Съжалявам, но нямах избор.

Тя огледа гъстата гора зад себе си и се запита как да стигне дотам, без да загине.

— О, благодаря. Сега ми олекна. Какво, зле ли ти плащат във федералната служба?

— Между нас казано, да. Но не е там работата. Преди много години, когато бях полицай във Вашингтон, допуснах голяма грешка и след време тя се върна като бумеранг да трови живота ми.

— Би ли пояснил, преди да ме убиеш?

Накарай го да говори, каза си Мишел. Може би щеше да измисли начин да се измъкне. Паркс се поколеба, после каза:

— Нещо да ти напомня 1974 година?

— Протестите срещу Никсън? — Мишел напрегна паметта си и изведнъж разбра. — Ти си арестувал Арнолд Рамзи. — Паркс мълчеше. — Но той е бил невинен. Не е убил онзи войник от Националната гвардия… — Истината избухна в главата й като ослепителна светлина. — Ти си убил войника, а след това си прехвърлил вината на Рамзи. Подкупили са те.

— Луди времена бяха. Май и аз бях съвсем различен. И не биваше да става така. Изглежда, че ударих момчето твърде силно. Да, добре ми платиха, но се окачи, че съвсем не е било достатъчно.

— И човекът, за когото си работил тогава, те изнудва да вършиш всичко това?

— Както казах, онази история ми струваше скъпо. За убийство няма давност, Мишел.

Тя вече не го слушаше. Беше й хрумнало, че той използва същата стратегия. Да протака разговора, докато я заобиколят. Сега тя се опитваше да си спомни какъв модел пушка носеше Паркс. Да, сети се! „Ремингтън“ с пет патрона. Поне така се надяваше. Той бе стрелял четири пъти, а наоколо цареше такава тишина, че Мишел непременно щеше да чуе, ако бе презаредил.

— Хей, Мишел, там ли си още?

Вместо отговор тя изстреля три куршума по скалата и получи в отговор изстрел от пушката. Щом сачмите профучаха над нея, Мишел скочи и побягна към гората.