Дейвид Балдачи - Част от секундата

— Срещата беше от 10:00 до 10:35. Тя знаеше това. Онези също са знаели с какъв интервал разполагат. Но дори тя да не го беше направила, сигурен съм, че пак щяха да се опитат да убият Ритър.

— Било е много рисковано за Джоун. Сама е направила своя избор.

— Е, понякога любовта те кара да вършиш щури неща.

— Значи мислиш, че това е било?

— Така ми каза тя. През всичките тези години подозирала, че съм замесен в убийството на Ритър. Смятала, че някак съм замесил и нея. Но не можела да проговори, защото щяла да съсипе кариерата си. Когато видяла бележката върху трупа на Сюзан Уайтхед, разбрала, че може би и двамата сме били измамени. — Той помълча. — Попита ме защо не съм казал на никого, след като съм бил чист и съм я подозирал.

— А ти какво отговори?

— Не отговорих. Може би и аз не знам.

— Според мен никога не си вярвал истински, че тя е виновна в нещо друго освен една безразсъдна постъпка.

— Помня изражението в очите й, когато Рамзи стреля. Никога не съм виждал по-смаян човек. Не, тя не беше замесена. — Кинг сви рамене. — Но какво значение има сега?

— Както сам казваш, любовта те кара да вършиш странни неща. Човекът в дъното на замисъла трябва да е знаел за чувствата ти към Джоун. Наясно е бил, че няма да я издадеш. И двамата сте били с вързани ръце. — Мишел го погледна въпросително. — Не е престъпление да обичаш някого, Шон.

— Понякога прилича на престъпление. Доста шокиращо е да видиш как в живота ти се завръща някой, когото си смятал за изчезнал завинаги.

— Особено ако подозренията ти отпреди осем години се окажат безпочвени.

— Не съм влюбен в Джоун — каза Кинг. — Но се тревожа за нея. Искам да я намерим жива и здрава.

— Ще направим всичко възможно.

— Може да не е достатъчно — мрачно отвърна той, после стана и тръгна към къщата.

Вече привършваха обяда, когато телефонът на Кинг иззвъня. Той отговори, изслуша озадачено човека отсреща и се обърна към Мишел:

— Теб търси. Казва, че е баща ти.

— Благодаря. Дадох му твоя номер. Надявам се, че нямаш нищо против. По тия места мобилните телефони невинаги дават връзка.

— Няма проблеми — отвърна Кинг и й подаде слушалката.

Мишел и баща й разговаряха около пет минути. Тя записа нещо на листче, благодари и затвори.

Кинг изплакваше чиниите от обяда и ги зареждаше в миялната машина.

— Е, за какво те търсеше?

— Казах ти, че повечето мъже в рода ни са полицейски служители. Баща ми е шеф на полицията в Нашвил, членува във всички национални полицейски дружества и заема ръководни постове в доста от тях. Помолих го да се поразрови за онзи инцидент във Вашингтон. Да види дали няма да излезе някое убийство на полицай по време на протест около 1974 година.

Кинг избърса ръцете си с кърпа и се приближи до нея.

— И какво е изровил?

— Име. Само едно име, но нищо чудно да се окаже следа. — Тя погледна записките си. — По онова време Пол Съмърс работел във вашингтонската полиция. Сега е пенсионер и живее в Манасас, Вирджиния. Баща ми го познава и той се съгласил да разговаря с нас. Татко казва, че Съмърс може да има някаква информация.

Кинг грабна сакото си.

— Да тръгваме.

Докато излизаха, Мишел каза:

— Шон, не одобрявам това, че толкова години си пазил в тайна постъпката на Джоун, но ти се възхищавам. Верността е прекрасно нещо.

— Тъй ли? Аз пък не съм сигурен. Понякога верността е много гадна работа.

Пол Съмърс живееше в трийсетгодишна двуетажна къща в Манасас, Вирджиния, обкръжена отвсякъде с нови жилищни строежи. Отвори им, облечен в джинси и виненочервена тениска с емблемата на „Редскинс“. Настаниха се в малката всекидневна. Съмърс искаше да им предложи нещо за пиене, но те отказаха. Домакинът изглеждаше на около шейсет и пет години, с буйна бяла коса, широка усмивка, луничаво лице, едри ръце и още по-едър корем.

— Дявол да го вземе, значи ти си била момичето на Франк Максуел — каза той на Мишел. — Ако знаеш колко се хвалеше с теб татко ти по националните конференции, сигурно ще се изчервиш като тая тениска, дето я нося.

Мишел се усмихна.

— Татковото момиченце. Понякога наистина се притеснявам.

— Да, ама колко бащи имат дъщери като теб? На негово място и аз щях да се хваля.

— Около нея човек изпитва чувство за малоценност — каза Кинг, като хвърли лукав поглед към Мишел. — Но опознаеш ли я, разбираш, че все пак спада към човешкия род.

Усмивката на Съмърс изчезна.

— Следя онази история около Бруно. Има нещо гадно, надушвам го. Неведнъж съм работил с тайните служби. Какви ли истории не съм чувал за охраняваните — как вършат всевъзможни щуротии и докарват беля на момчетата. Чисто и просто са те прецакали, Мишел.