Дейвид Балдачи - Игра на часове

— Тя имаше застраховка.

— За петдесет хиляди долара. И това проверих.

— Какво всъщност намеквате?

— Не си служа с намеци. Предпочитам истината.

— Разговорът приключи. Вярвам, че знаете пътя към изхода, след като вече сте претърсили къщата ми.

Кинг и Мишел се изправиха.

— Добре, можем да го направим и по трудния начин.

— Това го разправяйте на моя адвокат Джайлс Кини. Той ще ви смаже.

Кинг се усмихна.

— Джайлс не ме плаши. Бия го най-позорно на голф поне веднъж в седмицата.

Кинг и Мишел се срещнаха пред „Афродизиак“ с Тод Уилямс и двама от помощниците му. Малко по-късно вече бяха в кабинета на Лулу и я разпитваха за тайнствената наемателка на стаята и посещенията на Кайл при нея. Отначало тя отрече да знае каквото и да било, но накрая призна, че наскоро е виждала Кайл в клуба.

— Но не знам коя е дамата — каза Лулу. — Тя не работи тук. Сигурна съм.

— Да не си се захванала с благотворителност, та даваш безплатен подслон на богати наркоманки? — попита подигравателно Уилямс.

— Изобщо не подозирах какво става. Тя плати за стаята в брой. Мислех си, че просто иска някъде да отседне.

— Всяка вечер ли беше там?

— Всъщност не съм проверявала. Изискваме документ само от тези клиенти, които идват да гледат момичетата или да пият. Но тук имаме също така ресторанти, кафета и бизнес център. В тия заведения може да влезе всеки. Входът при нас е свободен — добави разпалено тя.

Кинг поклати глава.

— Не се занасяй, Лулу. Нима твърдиш, че изобщо не си разговаряла с тази жена, когато е дошла за пръв път? Как разбра какво иска, по дяволите?

— Тя ми остави пари и бележка, че иска тази стая. Само тази и никоя друга.

— А ти какво направи? Просто й даде стаята, без да разпитваш?

— Та това е само стая, Шон! А парите са си пари. Не личеше тя да върти там някаква престъпна дейност. Идваше само нощем. През деня почиствахме стаята както всички останали. Никога не забелязахме нещо особено. Знам, че звучи малко шантаво, и признавам, че бях любопитна. Всъщност когато онази жена започна да идва, аз си отварях очите на четири. Но тя нито вдигаше шум, нито създаваше неприятности. Освен онзи Кайл никой не я посещаваше.

— Ти виждаше ли я как идва и си отива?

— Понякога. Но тя винаги носеше шал, дълго палто и тъмни очила.

— И това не те накара да се усъмниш? Изобщо ли не се опита да разбереш коя е? Например да изчакаш кога ще си тръгне и да я проследиш.

— Естествено, имах подозрения, но не съм от онези, дето се месят в чуждите работи. Живей и остави другите да живеят — това е моят девиз. Наемаше отделна стая и държеше никой да не узнае коя е, но пък си плащаше доста добре за удоволствието. Толкова знам. Нямам намерение да си прогонвам клиентите — добави предизвикателно тя.

— Само че Кайл Монтгомъри е мъртъв, може би убит, и това поставя нещата в съвсем нова светлина — каза Уилямс.

Лулу го изгледа нервно.

— За пръв път чувам. Определено не е убит тук, тъй че не виждам какво общо има заведението.

— Е, тогава нека да те просветля — каза полицейският шеф. — Имаме свидетелка, която твърди, че тук е протекла много разгорещена свада между Кайл и онази жена. Знаем, че той й е носил медикаменти, откраднати от лекарския кабинет, където работеше.

— Нищо не знам.

Уилямс продължи:

— И тъй, наскоро между двамата избухва караница, а снощи Кайл умира.

— Добре де, аз не съм го убила и не знам коя е дамата.

— Тя беше ли тук снощи?

— Не, доколкото знам. Във всеки случай не съм я виждала.

— Кога я видя за последен път?

Лулу се замисли.

— Не съм сигурна. — Тя настръхна. — Имах си други грижи, включително и да погреба съпруга си.

— Ще трябва да разпитаме всички, които снощи са били тук и може да са я видели.

— Някои от хората ще дойдат на работа доста по-късно.

— Тогава искам още сега да видя стаята и да разпитам онези, които в момента са тук.

Лулу го изгледа нервно.

— Веднага ли?

— Да не би да има проблем?

— Не, просто някои танцьорки от нощната смяна още спят.

— Спят ли? Вече е два и половина следобед!

— Те танцуват до разсъмване.

— Добре, да започнем с другия персонал, но междувременно искам да събудиш онези момичета и да ги поканиш на разговор с нас. Разбра ли, Лулу?

— Разбрах — бързо отговори тя.

Докато излизаха, Мишел се озърна и видя как ръката на Лулу потъва в едно от чекмеджетата на бюрото — също както при предишното им посещение.

Когато се озоваха в коридора, Мишел каза: