Дейвид Балдачи - Игра на часове

— Да — отвърна Уилямс, който донякъде се бе опомнил от страданията с помощта на една шоколадова поничка и две чаши кафе. — Умрял е от задушаване, макар че преди това е удрян по главата с лопата и парче дърво. Адски много кръв беше загубил.

— Известно ни е — сухо каза Кинг.

— Вярно — кимна полицейският шеф. — Както и да е, Силвия смята, че този път може да е открила следа от престъпника. А криминалистите намериха няколко нишки, които не съвпадат с облеклото на Джуниър. Разполагаме и с частична следа от автомобилна гума. Може да е от колата, с която избяга.

— По-добре сравнете нишките с моите дрехи — каза Кинг. — Аз… аз паднах върху Джуниър, когато започна стрелбата.

— И като стана дума за стрелба, извадихте ли куршумите от гумите? — попита Мишел.

— Четирийсет и четвърти калибър — отговори Уилямс. — Нищо особено. Надяваме се да открием оръжие, с което да ги сравним.

— Убиецът имаше лазерен прицел, това е доста специална техника.

— Изчезнала е и катарамата от колана на Джуниър — отбеляза Уилямс.

— Още един трофей — каза Мишел.

— По всичко личи, че Джуниър е оказал яростна съпротива — каза Бейли. — Има много защитни рани по ръцете и китките му. А един кофраж е съборен, вероятно при схватката.

— Този тип явно започва да допуска грешки — каза Уилямс. — Вашата поява здравата е объркала плановете му.

— Не смятам, че постигнахме много — каза Мишел. — Само го изтървахме да избяга.

Кинг отново се вгледа в копието от писмото.

— За пръв път нарича жертвата си по име — каза той.

— Забелязах — каза Бейли.

— Защо му е да прави това? — промърмори замислено Уилямс.

— Играе си с нас. Иска да ни подразни.

— С каква цел? — попита Мишел.

— Защото всичко е част от някаква по-голяма картина, която все още не виждаме — отговори Кинг.

— И каква може да е тя? — попита скептично Бейли.

— Когато се сетя, ти ще си вторият , на когото ще съобщя — каза Кинг и многозначително погледна Уилямс. После попита с по-мек тон: — Как го прие Лулу?

Уилямс се облегна и сви рамене.

— Не пророни и сълза, но децата бяха наоколо. Онази проклета вещица, майка й, изпадна в истерия и се разпищя колко обичала Джуниър, какво щели да правят без него и тъй нататък. Накрая се наложи Лулу да я изпъди от стаята. Голямо чудо.

Кинг и Мишел се спогледаха и мълчаливо поклатиха глави.

— Сега идваме до най-интересното — каза Уилямс. — Вие ни казахте, че Реми е заплашвала Джуниър. Че си искала някакви неща и настоявала Джуниър да не ги показва на никого.

Кинг кимна.

— Във всеки случай Лулу твърди, че от него научила. Но не Реми Батъл е пребила Джуниър, преди да го удуши.

— Но според разказа на Лулу тя е заплашила Джуниър, че има опасни познати.

Кинг поклати глава.

— Поне засега не виждам защо Реми би искала да го убие. Според Лулу тя дала на Джуниър време да си помисли. Ако е мъртъв, няма как да й каже къде са нещата… не че иначе би могъл, защото изобщо не вярвам да ги е откраднал.

— Но ако е мъртъв — каза Бейли, — не може да покаже тия тайнствени неща на някого.

Кинг не прие възражението.

— Само че Реми не би могла да е сигурна. Той може да е предвидил мерки в случай, че нещо го сполети.

— Тук си прав — каза Уилямс. — И все пак ще трябва да проверим. Не че умирам от желание да водя подобен разговор с Реми.

— Е — каза Кинг, — имаме да посетим много места и хора.

— Какви? — рязко попита Бейли.

— Бащата на Стив Кани и родителите на Джанис Пембрук.

— Вече разговаряхме с тях. Както и с всички близки на Даян Хинсън.

— Но не възразяваш да опитаме още веднъж, нали? — каза Мишел.

— Действайте — отсече Уилямс. — Имате пълни правомощия.

— Само не забравяйте да ми се обадите, ако откриете нещо интересно — напомни Бейли.

— Ще чакам с нетърпение пак да се чуем — промърмори Кинг.

Кинг и Мишел отскочиха до кантората си да свършат едно — друго, преди да потеглят за посещението при родителите на Пембрук и Кани. Пред сградата бяха паркирани беемве и сребристо волво.

— Еди и Доротея — каза Мишел, докато слизаше от „Кита“.

Сякаш по команда вратите на двата автомобила се отвориха и съпрузите излязоха едновременно.

— Карат отделни коли — отбеляза тихичко Мишел.

— И може би заминават в различни посоки.

Еди беше облечен със сив панталон, бяла риза и синьо спортно сако. Носеше кожено куфарче. Мишел си помисли, че с тези хубави дрехи и дълбокия загар на волевото лице изглежда много красив.