Дейвид Балдачи - Игра на часове

Раздразнението на Мишел нарастваше и тя започна да пресмята колко далеч ще трябва да скочи, за да сграбчи оръжието си. Докато преценяваше шансовете си да стреля преди врага, тя не забеляза веднага, че червената точка е изчезнала.

Най-сетне осъзна промяната и се озърна към неясната сянка на Кинг в тъмнината.

— Отиде ли си? — тихо изрече тя.

— Не знам — отвърна шепнешком Кинг. — Нищо не чувам.

Тишината се взриви само след миг, когато прогърмяха изстрели. Двамата се проснаха на пода и Мишел отчаяно запълзя към мястото, където предполагаше че е пистолетът й. Сантиметър… педя… Хайде! Хайде! Когато пръстите й се стегнаха около металната дръжка, тя спря и се ослуша.

— Шон, добре ли си?

Секундите минаваха, а отговор нямаше.

— Шон! — прошепна отчаяно тя, усещайки как надеждите й гаснат в мълчанието…

— Добре съм — отвърна най-сетне той.

— Дявол да те вземе, едва не получих сърдечен удар. Защо не ми отговори?

— Защото паднах върху Джуниър, затова!

— О!

— Именно.

Изчакаха още няколко минути. Когато чуха в далечината да потегля кола, Мишел скочи, грабна фенерчето и изхвръкна навън, следвана от Кинг.

Качиха се в лексуса.

— Обади се на 911 — каза Кинг. — Предай им да блокират пътищата наоколо колкото се може по-скоро. А после се свържи с Тод.

Мишел вече набираше номера.

Кинг натисна газта и колата се стрелна напред, но с толкова силно друсане, че телефонът изхвръкна от ръката на Мишел. Кинг удари спирачки.

Спогледаха се.

— Дявол да го вземе, прострелял е гумите — възкликна смаяно Кинг. — Затова бяха онези гърмежи. Чакай да видя дали все пак ще мога да карам.

След петдесетина метра стана ясно, че няма да могат да се движат с повече от десет километра в час.

Мишел скочи от колата и освети с фенерчето сплесканите гуми от нейната страна. Изтича обратно и огледа пикапа на Джуниър. Там също бяха простреляни две гуми. Тя набра 911 и предаде съобщението, после се свърза с Тод, докато Кинг стоеше до лексуса.

Когато привърши разговора, тя се приближи до него и каза:

— Тод идва насам с хората си.

— Добра новина — тихо отвърна той.

— Не се знае, може да извадят късмет и да го хванат, Шон.

— Добрите момчета рядко имат късмет.

Той скръсти ръце и се загледа към недовършената къща.

Мишел удари с длан по капака на колата.

— Господи, чувствам се адски виновна, задето оставих онзи тип да ни изненада. Не мога да повярвам, че сме били само на няколко крачки от него. Няколко крачки! И той се измъкна. — Тя млъкна и наведе глава, преди отново да погледне партньора си. — Добре де, недей да немееш. Какво си мислиш?

Той не отвърна веднага. Когато заговори, гласът му леко трепереше.

— Мисля си, че тази нощ три деца останаха без баща, а една жена без съпруг. И се питам кога ще свърши всичко.

— Няма да свърши, докато някой не сложи край.

Кинг не откъсваше поглед от недовършената къща.

— Е, в такъв случай това ще ни е единствената задача.

Както предвиждаше Кинг, полицията пристигна твърде късно, за да залови убиеца на Джуниър. Когато новината за поредното убийство стана публично достояние, цялата област обезумя. Проявявайки потресаващо недоверие както към Тод Уилямс, така и към ФБР, кметът на Райтсбърг настоя да се обяви военно положение и да бъде повикана Националната гвардия. За щастие призивът му остана без последствия. Националните медии връхлетяха Райтсбърг и околностите с ненаситна жажда за подробности, независимо доколко са банални или несвързани с разследването. Грамадните телевизионни коли с вирнати антени и новинарите с микрофони в ръка станаха също тъй обичайна гледка както напълващите пролетни листа. Доволни бяха единствено местните собственици на хотели и ресторанти, както и маниаците на тема „конспирация“, които разпространяваха на всеослушание безброй теории.

Тод Уилямс и Чип Бейли потънаха в журналистическия потоп. Дори Кинг и Мишел не успяха да се спасят от нашествието и гледаха слисани как подробности около предишните им детективски подвизи биват извлечени от миналото и превърнати в част от съвременната история.

Бяха поискани още подкрепления както от щата, така и от федералните власти и Кинг се питаше дали допълнителният персонал помага или пречи на следствието. Последното изглеждаше по-вярно, тъй като всеки се бореше да заеме най-изгодна позиция.

Писмото най-сетне пристигна. То обявяваше, че убиецът на Джуниър Дийвър този път имитира княза клоун на мрака, поне в кръга й , серийните убийци — Джон Уейн Гейси. А вие си мислехте, че той е убивал само младежи и малки момчета , известяваше подигравателното послание. Сега вече знаете, че не пренебрегва и тлъсти мъжаги като Джуниър Дийвър.