Дейвид Балдачи - Игра на часове

По-късно същата вечер Кайл Монтгомъри, асистент на Силвия и кандидат за рок звезда, спря джипа си пред моргата и слезе. Носеше черно яке с качулка и инициалите на Вирджинския университет отпред на гърдите, смачкан гащеризон и маратонки на бос крак. Забеляза, че морско-синьото открито ауди на Силвия също е паркирано отпред. Погледна часовника си. Наближаваше десет. Обикновено тя не оставаше до толкова късно, но тази вечер имаше да прави аутопсия на последната жертва — адвокатката, спомни си той. Шефката бе решила, че няма да се нуждае от неговата помощ, което напълно го задоволяваше. Присъствието й тук тази вечер обаче правеше начинанието му малко по-рисковано, тъй като не знаеше точно къде може да я завари. Навярно в моргата, но ако се окажеше в лекарския кабинет и го откриеше, винаги можеше да й сервира някакво скалъпено оправдание. Той пъхна картата си за достъп в процепа край вратата, чу как ключалката щракна, отвори и влезе в кабинета на Силвия.

Светеха само слабите лампи на дежурното осветление. Той се прокрадна из познатата обстановка и спря за момент само пред приемната на Силвия. Вътре светеше, но нямаше жива душа.

Кайл се вмъкна в отделението с медикаментите към лекарския кабинет, отвори с ключа си един от шкафовете и измъкна няколко стъкленици. Взе по една таблетка от всяка, като внимателно ги прибираше в отделни найлонови пликчета, които предварително бе маркирал с черен флумастер. По-късно щеше да обърка инвентарните номера в компютъра на Силвия, за да потули кражбата. Всеки път вземаше само по няколко хапчета, тъй че не му беше трудно да прикрива следите си.

Канеше се да тръгва, когато си спомни, че днес бе забравил портфейла си в шкафчето на съблекалнята в моргата. Прибра таблетките в раницата си и тихо отключи вратата между двете помещения. Ако налетеше на Силвия, можеше просто да каже истината — че е забравил портфейла си. Мина край нейния кабинет в моргата. Беше празен. Продължи към мивките. Залата за аутопсии беше чак в дъното; сигурно в момента Силвия се намираше там заедно с безмълвната си компания. Кайл нямаше намерение да й се обажда. За няколко секунди се вслуша напрегнато, опитвайки се да долови звуци от електрическия резач, плискане на вода или дрънчене на стерилизирани инструменти върху подноса, но навсякъде цареше тишина. Това леко го разтревожи, макар че по-голямата част от аутопсиите протичаше именно в подобно мълчание. Мъртвите нямаха навика да се оплакват, че някой ги реже и мушка.

После му се стори, че чува нещо. Да, определено от дъното на моргата долиташе някакъв звук. Може би се задаваше шефката му. Той бързо грабна портфейла си и отстъпи в сянката. Изведнъж го обзе страх, че ако го завари тук, тя ще го засипе с неудобни въпроси. Понякога ставаше пряма до грубост. Ами ако го накараше да отвори чантата си? Той отстъпи още по-плътно назад до стената и усети как пулсът отеква в ушите му. Безмълвно се изруга за липсата на кураж. Минутите отминаваха. Най-сетне той събра смелост да излезе отново в оскъдното осветление. Трийсет секунди по-късно беше извън сградата и караше по пътя, а откраднатите лекарства лежаха на сигурно място в чантата му.

Когато достигна целта си, паркингът беше пълен. Криво-ляво намести джипа между два лъскави автомобила и влезе вътре.

„Афродизиак“ кипеше от оживление; буквално всяка маса и всяко столче край баровете бяха заети. Кайл показа документите си на сънливия бияч край входа на залата с танцьорките и няколко минути се възхищава на дамите. Стройните, почти съвсем голи жени изпълняваха около металните пилони тъй сладострастни движения, че ако можеха да ги видят, клетите им майки биха умрели от унижение — естествено, не преди да удушат безсрамните си дъщери. Кайл обожаваше тази гледка.

Той погледна часовника си, после се изкачи по стъпалата до горния етаж и тръгна по коридора към дебела червена завеса, която преграждаше пътя. Зад завесата започваше лабиринт от тесни стаички. Кайл спря пред първата врата, почука според уговорения сигнал и незабавно получи покана да влезе.

Той затвори вратата зад себе си и нервно зачака до нея. Не искаше да влиза по-навътре в затъмнената стая. Не за пръв път идваше тук, но всяко посещение криеше риск и неувереност.

— Носиш ли ги? — попита жената с тъй тих глас, че той едва я чу.

Кайл кимна.

— У мен са. Всичко, което искаш.

Той порови из джоба на якето си и извади пликчетата. Вдигна ги като малко хлапе, гордо показващо на майка си убито врабче.