Дейвид Балдачи - Игра на часове

— Ще изляза — каза Уилямс и изтича навън, следван от Кайл.

Пет минути по-късно Уилямс се върна заедно с нервен униформен полицай, когото представи с името Дан Кланси. Уилямс изглеждаше потресен.

— Изглежда, жертвата е идентифицирана по снимката, която разпространихме — каза той с леко треперещ глас, докато всички други го гледаха втренчено. — Доколкото разбирам, за кратко е работила в „Афродизиак“.

— „Афродизиак“? — възкликна Кинг.

Уилямс кимна.

— Като екзотична танцьорка. „Сценичното“ й име било Мургавото пламъче. Знам, звучи пошло. Истинското й име е Ронда Тайлър. — Той погледна листчето в ръката си. — Работила тук известно време, но напуснала, след като договорът изтекъл.

— Човекът, който е разпознал снимката, ще се съгласи ли да дойде и да я идентифицира? — попита Силвия. — Макар че не съм сигурна дали ще е възможно при това състояние на тялото. Но ако…

— Не се налага, Силвия — прекъсна я Уилямс.

— Защо? — изненада се тя.

— Казаха ни, че имала отличителен белег — отговори смутено Уилямс.

След миг Мишел проумя.

— Татуирана котка близо до…

Уилямс зяпна и кимна безмълвно.

— Кой е осигурил информацията? — попита Кинг.

— Управителката на „Афродизиак“. Лулу Оксли.

Кинг зяпна на свой ред.

— Лулу Оксли? Жената на Джуниър Дийвър?

— Да не би да познаваш и друга Лулу Оксли, Шон? — попита Уилямс.

— И аз я познавам — намеси се Силвия. — Не много добре, но посещавахме един и същ гинеколог.

— Това не е всичко — каза Уилямс. — Имаме вест от „Райтсбърг Газет“. Получили са писмо.

— Какво писмо? — нервно попита Мишел.

— Шифровано — отговори Тод Уилямс, пребледнял като платно. — С емблемата на „Зодиак“ върху плика.

Кинг придружи Уилямс до полицейския участък, за да погледне бележката, а Мишел остана със Силвия и полицай Кланси, за да се запознае с резултатите от аутопсията на Кани и Пембрук.

Докато пътуваха към участъка, Кинг позвъни в Сан Франциско на стария си приятел Бил Дженкинс. Когато обясни молбата си, приятелят му се изненада.

— За какво ти е това? — попита Дженкинс.

Кинг се озърна към Уилямс, после обясни:

— Водя лекции по наказателно право в общинския колеж.

— А, добре — каза Дженкинс. — След всички вълнения, които предизвика с партньорката си миналата година, помислих, че пак си се замесил в нещо подобно.

— Не, Райтсбърг отново си е същото тихо, сънливо южняшко градче.

— Ако някой ден решиш пак да се върнеш в играта, обади ми се.

— След колко време да разчитам на информацията? — попита Кинг.

— Имаш късмет — изкиска се Дженкинс. — Тази седмица класическите серийни убийци са специалитет на заведението. Трийсет минути. Само ми дай номер на факс и кредитна карта.

Кинг попита Уилямс за номера на факса в полицейския участък и го продиктува на приятеля си.

— Как ще се справиш толкова бързо? — попита той.

— Просто се обаждаш точно навреме. Най-сетне се наканихме да разчистим службата и миналата седмица изтеглихме това досие за архивиране. В него има копие от записките на учителя. Всъщност оная вечер взех да го прегледам, да си припомня старите времена. Точно това ще ти пратя — открития от него ключ за разшифроване на писмата.

Кинг му благодари и затвори телефона.

Когато стигнаха до участъка, Уилямс влезе, последван от Кинг.

Сега полицейският шеф беше на своя територия и държеше да го покаже. Той изрева на помощника, който го беше повикал, да донесе шифрованото писмо и грабна от секретарката си шишенце таблетки против главоболие. Докато Кинг и помощникът влизаха в кабинета му, Уилямс се тръшна на стола зад бюрото и глътна на сухо три хапчета. Преди да поеме от полицая листа и плика, той се навъси.

— И не ми казвай, че не са проверени за отпечатъци.

— Проверени са — увери го помощникът.

— Само че собственикът на „Газет“ Върджил Дайлс първоначално сметнал писмото за шега. Изобщо нямаше да научим за него, ако не ми бе позвънила една приятелка, която работи там. Веднага отидох да го взема, но не мога да разбера и дума.

— Върджил да не го е раздавал из цялата редакция, по дяволите? — ревна Уилямс.

— Нещо такова — нервно потвърди помощникът. — Вероятно са го докосвали доста хора. Помолих моята приятелка от вестника да си мълчи, но тя вече беше казала на няколко души, че според нея писмото е сериозно.

Грамадният юмрук на Уилямс се стовари върху бюрото с такава сила, че Кинг и помощникът трепнаха.