Дейвид Балдачи - Игра на часове

Мишел искаше само да избяга оттук час по-скоро. Беше готова дори да застане срещу убийствената ярост на Еди, само и само да е извън имението. И все пак тя не помръдваше, прегръщаше хълцащата жена и шепнеше успокояващи думи в ухото й. Чувстваше я като своя собствена плът и кръв и в същото време безмълвно благодареше на Бога, че не е така. Кой знае, не бе изключено всичко, казано от Савана, да е истина. Може би семейството бе прокълнато.

— Наистина беше чудесна вечер, Шон.

Двамата се бяха върнали в къщата. Седяха на малката остъклена веранда до кухнята и наблюдаваха идването на бурята.

— Обичам да гледам буря над езерото — каза Силвия. — Още по-красиво е през деня, когато можеш да виждаш чак до планинския хребет.

Тя се обърна и срещна очите на Кинг.

— Какво?

— Мислех си, че има нещо далеч по-красиво от бурята, и то седи до мен.

Силвия се усмихна.

— Това да не е дежурна реплика от студентските ти години?

— Да, но голямата разлика е, че този път съм искрен.

Настаниха се по-близо един до друг, той я прегърна през раменете, а тя отпусна глава на гърдите му.

— Както казах веднъж, приятно е някой да се грижи за теб — каза тя.

— Вие двамата сте страхотна двойка. Наистина.

Силвия изпищя и скочи на крака. Кинг се надигна от канапето, после видя, че съпротивата е безполезна. Пистолетът сочеше право към него. Отново седна.

Все още облечен с неопреновия костюм, Еди Батъл се облегна на рамката на вратата и завъртя пистолета към Силвия, после пак към Кинг. Лазерната точка танцуваше по гърдите им като въгленче на конец.

— Всъщност толкова сте чаровни, че ако имах фотоапарат, непременно щях да ви снимам.

— Какво искаш, по дяволите?

— Какво искам ли? Какво искам, Шон?

Докато Еди прекрачваше в стаята, Кинг застана пред Силвия.

— Точно това попитах.

— Знаеш ли, харесвам те. Наистина те харесвам. Не ме е яд, че точно ти ме разкри. Беше чудесна схватка на два интелекта. Очаквах да успееш. Точно затова се опитах да те премахна на шлепа заедно с Мишел.

— Защо просто не се предадеш? Така ще спестиш неприятностите на всички. Навън има полицай.

— Не е навън, Шон — поправи го Еди. — Седи в колата си в края на алеята. Проверих. А сред воя на бурята мога да ви застрелям, да си направя купон и онзи пак няма да усети.

— Добре, и какво означава това?

— Означава, че вие двамата идвате с мен. Ще си направим малка разхода по езерото.

Кинг отпусна ръка и я притисна към страничния джоб на сакото си. Вътре беше мобилният му телефон.

— По езерото? — възкликна Силвия. — В гръмотевична буря!

Кинг докосна през плата бутоните на телефона. Разсейвай го, Силвия.

Сякаш усетила мислите му, тя каза:

— По вода не можеш да се измъкнеш.

— Нямам намерение да се измъквам. Отдавна изоставих тази идея.

Кинг откри търсения бутон за бързо набиране, натисна го, после намери бутона за повикване. Трябваше да успее от първия опит.

Щом чу сигнала и отсреща прозвуча глас, той извика:

— По дяволите, Еди, това е лудост. С отвличания ли се захвана сега?

— Да, омръзна ми само да убивам. Хайде, тръгваме.

— Няма да се качим, и точка.

Еди насочи лазерния прицел към челото на Силвия.

— Тогава ще я застрелям на място. Ти решаваш. Пет пари не давам.

— Тогава вземи само мен — предложи Кинг.

— Това не е предвидено в плана, стари приятелю. И двамата.

— Къде ни водиш?

— И да проваля изненадата? — За един ужасен миг маската падна и пред тях изникна лицето на звяра, извършил девет убийства. — Тръгвай, Шон. Веднага.

Без сама да знае защо, след като се раздели със Савана, Мишел отиде да огледа ателието на Еди. Естествено, не вярваше, че той се спотайва в къщата; наоколо гъмжеше от полицаи, а Еди не беше глупак. Но докато обикаляше от картина на картина, тя неволно се питаше как човекът, убил толкова много хора, може да е сътворил подобна красота. Струваше й се невъзможно един и същ ум да обединява талантлив творец и ужасен убиец. Тя потръпна и обгърна раменете си с длани. И като си помислеше, че бе изпитвала чувства към него. Какво говореше това за способността й да преценява хората? Да отгатва истинската им същност? Как да вярва занапред на инстинктите си? При тази мрачна мисъл в гърдите й се надигна пареща болка. Тя усети, че й призлява, преви се и опря лакти в коленете си, за да не падне.

Господи, как може да съм била толкова сляпа? Но ето че си спомни нещо характерно за най-знаменитите убийци в историята. Че те не приличат на убийци. Те са чаровни, забавни; хората инстинктивно ги харесват. Това беше най-страшното. Те са като теб и мен.