Дейвид Балдачи - Игра на часове

— Хей, тъпак! На теб говоря, глупаво говедо.

Едрият полицай се завъртя и го изгледа свирепо.

— Я млъквай! Поне не съм толкова тъп, че да ида на електрическия стол.

— Вече убиват с инжекция, глупако.

— Добре де, тъй или иначе, кой е по-тъп?

— Както гледам оттук, май че си ти.

Ела, здравеняко, само ми ела насам.

— Дрънкай си.

— Какво, май не се даваш на хорските приказки, а? Как са приели дръвник като теб за полицай? Всъщност какъв полицай, ти си най-обикновен селски тиквеник.

Ела де, нали ти се иска да ме удариш. Идвай, ченгенце, идвай.

— Може и да сме селски тиквеници, ама те хванахме, нали?

— Един бивш агент от тайните служби ме хвана, тъпо говедо. Такива като вашия полицейски шеф всеки ден ги ям на закуска. — Еди погледна към ръката на полицая и забеляза златна халка. — Само че първо отскачам да изчукам жена ти. Дявол да я вземе, много е сочна.

— Аха…

Капка пот изби по дебелия врат на полицая. Ръката му се свиваше и отпускаше над дръжката на пистолета.

Почти успях.

— И децата ти ли са грозни като теб, или с дебелогъзата ти съпруга сте си осиновили чужди, та да не щъкат уродчета из къщата?

Полицаят се завъртя и гневно тръгна Към килията. Стъпките му кънтяха по боядисания бетонен под.

— Проклет боклук, имаш късмет, че си вътре…

Еди ритна вратата навън и тежката метална решетка блъсна полицая в лицето. Едрият мъж рухна на пода. Еди се втурна навън, обви веригата на белезниците около врата му и напъна с мощните си ръце. След трийсет секунди с полицая бе свършено. Еди претърси тялото, измъкна ключа за белезниците и се освободи. Изтича да заключи вратата към коридора, пренесе мъртвия полицай в килията, смени си дрехите с неговите и намести трупа върху леглото, подпрян на стената.

Сложи си тъмните очила и широкополата шапка на полицая, отключи вратата и надникна към коридора. Там пазеха няколко полицаи.

Нищо, оставаше му прозорецът. Той затвори вратата и изтича да погледне навън. За негов късмет полицаите бяха прогонили тълпата към другата страна на сградата. Надникна надолу. Нямаше да е лесно, но другият вариант беше далеч по-неприемлив. Той отвори прозореца, прескочи навън, опипа с крака и налучка широкия перваз. Приклекна, впи силните си пръсти в тухления ръб, отпусна се надолу и увисна. Хвърли бърз поглед наляво-надясно. Залюля се назад, повтори, този път малко по-силно, и още веднъж, докато тялото му застана за миг почти успоредно на перваза. На четвъртото залюляване разтвори пръсти като акробат на трапец. Падна върху издадения покрив на първия етаж, запази равновесие и после скочи на земята.

Вместо да побегне, той мина от другата страна на сградата и навлезе в центъра на тълпата, като си побиваше път и се преструваше, че участва в потушаването на безредиците. Стигна до няколко празни полицейски коли и ги огледа една по една, докато накрая забеляза ключове върху таблото на стар форд Мъркюри. Седна в автомобила, отдръпна се на заден ход и потегли. Суматохата все още продължаваше и телевизионните оператори злорадо я заснемаха за цялата национална мрежа. Току-що обаче бяха пропуснали най-голямата сензация — успешното бягство на Еди Лий Батъл.

Той намери в пепелника пакетче дъвки, лапна една и включи полицейската радиостанция на пълна мощност, за да научи веднага щом открият, че вече не е зад решетките. Вдъхна дълбоко чистия въздух и махна с ръка на едно хлапе, което вървеше край бордюра, бутайки велосипеда си. Намали скоростта и свали страничното стъкло.

— Хей, синко, нали като пораснеш, ще станеш почтен гражданин?

— Да, сър — подвикна момчето. — Искам да стана като вас.

Той подхвърли на детето дъвка.

— Не, синко, не ти трябва.

Не ти трябва да ставаш като мен. Аз съм обречен; остават ми само още броени дни живот.

Но докато ускоряваше, той погледна нещата откъм хубавата страна. Беше свободен и отново можеше да се хване на работа. А му оставаше само още един удар. Само един!

Чувстваше се адски добре.

— Но кой е убил Боби Батъл и Кайл Монтгомъри? — попита Мишел.

Двамата седяха на кея на Кинг и се приличаха след утринната разходка с гребнете лодки.

— Все още нищо не ми идва наум. Може би съм изчерпал силите на малките сиви клетки при залавянето на Еди.

— Е, Доротея има най-силен мотив да убие Кайл.

— А е имала и възможност да убие Боби. Както може би и мотив. Той не е изпълнил своята част от уговорката да й припише по-голям дял от наследството.