Дейвид Балдачи - Игра на часове

Тя ругаеше и пъхтеше. Задъхваше се, ругаеше и го насърчаваше с крясъци, опитвайки се да стигне до него там, където беше сега — в живота, в смъртта или между двете.

Остани с мен, Шон. Остани с мен. Още не ти е времето. Не е. Вярвай ми.

И най-сетне Мишел усети промяна. Гърдите на Кинг започнаха да се издигат и спадат по-силно и по-равномерно; пурпурният цвят на лицето му взе да избледнява. Тя изтича да вземе вода от каютата и напръска лицето му. Къде беше линейката? Вече трябваше да е тук. В състоянието му имаше подобрение, но можеше отново да се влоши всеки момент. А ако острият недостиг на кислород бе траял по-дълго, можеше ли да има мозъчни увреждания? Тя рязко прогони тази тревожна мисъл.

Когато изсипа последните капки вода върху лицето на Кинг и се изправи да донесе още, тя наведе очи и застина. Лазерната точка блестеше между гърдите й, точно над сърцето.

Мишел не се поколеба — най-вече защото й бе омръзнало да си играе на криеница с убиец, който вечно водеше с една крачка. Освен това бе бясна, че го изтърва предишния път, когато загина Джуниър. С шеметна бързина тя отскочи настрани, като в движение измъкна пистолета си и стреля. Изпразни целия пълнител, разпращайки куршумите на широка площ, за да улучи — поне така се надяваше — човека, който бе отнел живота на толкова много хора.

Претърколи се, после приклекна зад плътния парапет на шлепа, изхвърли използвания пълнител и зареди нов. С бързо дръпване вкара патрон в цевта и надникна над парапета. Тогава чу звука на тичащи нозе. Канеше се да побегне след убиеца, но в този момент Кинг изстена шумно. След миг тя се озова до него, забравила за престъпника. Кинг дишаше задавено и се мъчеше да седне. Малко по-късно той повърна. Мишел натопи парче плат във водата, избърса лицето му и го прегърна с всичка сила.

— Отпусни се, Шон, отпусни се, всичко е наред. Аз съм тук.

Опита се да удържи сълзите — този път сълзи от щастие. Накрая реши да ги остави да се стичат по бузите й. Искаше й се да закрещи от радост, докато притискаше Кинг към гърдите си.

— Какво стана? — простена той. — Какво стана, по дяволите?

— Стой спокойно. Линейката скоро ще дойде.

Докато Мишел държеше главата му в скута си, той бавно фокусира поглед към нея.

— Добре ли си?

Едва сега тя осъзна, че е ранена. Не заради болката, поне не отначало; просто видя кръвта, която се стичаше по ръката й. Опипа дупката от куршума в ръкава на блузата си. Само драскотина, помисли си тя. Куршумът не беше заседнал, поне така й се струваше. Тя откъсна долната част от ръкава и се превърза, за да спре кръвта.

— Мишел, ти добре ли си? — повтори Кинг по-тревожно, макар че беше затворил очи.

— Нищо ми няма — излъга тя.

— Някой е запушил отдушниците на отоплителната ти система, Шон — каза Тод Уилямс в болницата малко по-късно. Беше дошъл заедно с двама от помощниците си и Силвия. — Изгорелите газове са се връщали в каютата. Имаш късмет, че Мишел е дошла навреме.

— Без малко да те изпуснем — каза тя, опипвайки ранената си ръка, закачена с превръзка за врата.

От леглото Кинг присви очи към нея.

— Ти каза, че си добре — промърмори недоволно той. — Според мен огнестрелните рани не спадат към това определение.

— Беше само драскотина.

— Не съвсем, Мишел — каза Силвия. — Раната е от вътрешната страна на ръката ти. Само още два сантиметра, и куршумът щеше да улучи гръдния кош с далеч по-тежки последици.

Мишел отхвърли със свиване на раменете тази мрачна прогноза и попита:

— Някой откри ли куршума или стрелеца?

— Нито едното, нито другото — отвърна Уилямс. — Куршумът вероятно е в езерото. А стрелецът… дявол го знае.

— Е, всяко зло за добро — каза Кинг. Всички се завъртяха към него. — Щом убиецът е поискал да се отърве от мен, значи сме по петите му.

— Във всеки случай няма да го хванем, докато аз стоя тук — заяви Уилямс.

След като той си тръгна, Силвия каза на Кинг:

— Не бива да се връщаш на шлепа. Можеш да се настаниш при мен. Има много място.

Мишел стана и отсече категорично:

— Ще се настани в моята къща. Така ще мога да го държа под око.

Кинг смутено гледаше двете жени.

— Тя е права, Силвия. Ти имаш много работа. Не можеш да седиш и да се грижиш за мен, още повече, че вече се чувствам добре.

Мишел поклати глава.

— Чу какво каза докторът, Шон. Няколко дни не бива да се претоварваш.

— Именно — подкрепи я Силвия. — Напомпаха те с кислород и сега може да се чувстваш добре, но тялото ти е преживяло шок и ако го претовариш, моментално ще се озовеш пак тук. — Тя погледна Мишел. — Е, пази го… пази и себе си.