Дейвид Балдачи - Обикновен гений

— Има такова нещо.

— Но не си дал никакви подробности.

— Нищо необикновено, повярвай ми.

— В такъв случай можеш да ми кажеш за какво става въпрос.

— Джоун, ако не искате да отпуснете средствата, просто ми кажи. Открил съм на добра цена нещата, които ми трябват. Част от тях могат да се вземат и под наем.

— Не оспорвам разходите.

— В такъв случай за какво става въпрос?

— Имам чувството, че криеш някаква информация от мен.

— Когато имам конкретни резултати, ти ще си първата, която ще ги научи.

— Какво е положението с твоята откачена партньорка?

— Какво имаш предвид, по дяволите? — вцепени се от изненада той.

— Аз също си имам източници — лаконично отвърна Джоун.

— Тя е добре.

— Сигурна съм. Но ако приемеш един приятелски съвет, не разчитай на една психически неуравновесена личност да ти пази гърба в кризисна ситуация.

— Гърбът ми си е окей.

— На мен ли го казваш? — иронично подхвърли тя. — Убедена съм, че това се отнася и за някои други части на тялото ти. Но ако говорим сериозно, трябва да повторя, че човек никога не трябва да оставя живота си в ръцете на приятели . Трима души вече намериха смъртта си, Шон. Никак не ми се ще четвъртият да си ти!

Линията прекъсна, а Шон се прокле за обзелите го съмнения в стабилността на Мишел. Какво щеше стане, ако тя изпаднеше в криза точно когато са на територията на секретната база? Нямаше ли да доведе до смъртта и на двамата?

На другата сутрин Мишел тръгна да търси Виджи, но момиченцето беше изчезнало. Алиша работеше, а охраната само за миг бе изпуснала детето от погледа си. Мишел си спомни за разговора им от предишния ден и хукна по пътеката към реката.

Стигна да пристана за по-малко от пет минути и веднага забеляза, че един от каяците липсва. Обърна се и трескаво огледа реката. Водата беше разпенена от наближаващата буря, течението беше значително по-силно. Тресна гръмотевица, в ноздрите я блъсна озонът на настъпващия дъжд.

После до ушите й долетя писък, от който цялата настръхна.

— Помощ! Помощ!

Мишел изтегли двуместен каяк от стапела до вратата на хангара, хвърли вътре гребло и навито на ролка въже и го понесе към пристана. Миг по-късно беше във водата и с мощни загребвания се насочи към средата на реката.

— Помощ!

В далечината й се мярна червено петънце. След няколко бързи загребвания Мишел се приближи и успя да зърне преобърнатата лодка на Виджи. Детето се беше вкопчило в нея, но силното течение я влачеше надолу. Мишел удвои усилията си и каякът полетя напред. От месеци не беше гребала и доста бързо остана без дъх. Възстанови се светкавично, за броени секунди. Небето над отсрещния бряг се разцепи от ослепителна светкавица, последвана от оглушителен тътен. Земята сякаш се разтърси.

Писъците на Виджи се чуваха вече съвсем наблизо. Заковала очи в нея, Мишел остави физическите усилия на мускулите си. Пет минути по-късно, след поредица ослепителни светкавици и оглушителни гръмотевици, тя се изравни с преобърнатия каяк. Протегна греблото по посока на детето в момента, в който от небето рукна истински порой. Тежките дъждовни капки буквално жилеха лицето й.

Виджи отказа да се залови за протегнатото гребло и упорито стискаше ръба на преобърнатата лодка.

— Тук съм, Виджи — подвикна с престорено спокойствие Мишел. — Всичко ще бъде наред, чуваш ли?

— Ще се удавя! — отвърна с треперещ глас Виджи. — Не нося спасителна жилетка!

— Няма да се удавиш! Пусни лодката с едната си ръка и хвани греблото!

— Не мога!

— Можеш, Виджи!

Над главите им блесна гръмотевица. Толкова близо, че космите по тила на Мишел се изправиха от могъщия електрически заряд.

— Хвани греблото, Виджи! — изкрещя тя. — Веднага!

Виджи не помръдна, но течението свърши работата вместо нея. Тласъкът на водата откъсна пръстите й от преобърнатия каяк, тя нададе силен писък и потъна.

Мишел уви въжето около глезена си и завърза другия му край за халката на носа.

— Помощ! — изпищя Виджи, изскочила за миг на повърхността.

Мишел се гмурна. Водата беше мътна и тя започна да търси тялото на детето повече пипнешком, отколкото с помощта на зрението си. В крайна сметка успя да я хване, сграбчи я за косата и я повлече нагоре. Миг по-късно главите им изскочиха над водата. Виджи кашляше и плюеше задавено.

Мишел се огледа. Каякът беше на двайсетина метра от тях и бързо се отдалечаваше. Въжето около глезена й беше опънато като струна. Тя натисна Виджи да легне по гръб, подложи ръка под кръста й и успокоително подвикна: