Дейвид Балдачи - Обикновен гений

— Не знам какво искаш от мен! — Гласът й прозвуча глухо и колебливо.

— Мога да проявя лекомислие и да ти кажа истината право в очите — въздъхна той. — Не действам така. Искам да разговаряме, Мишел. Това е всичко. Искам да ти задавам въпроси и да изслушвам отговорите ти, но преди всичко искам да разговаряме. За теб, за живота ти. Ще можеш ли?

Изтече цяла минута в мълчание. Вкопчени в страничните облегалки на стола, кокалчетата на пръстите й побеляха от напрежение.

— Добре — промълви най-сетне тя. Гласът й премина в шепот.

— Шон вероятно ти е казал, че ходих да видя къщата, в която си живяла, когато си била шестгодишна.

— Да.

— Поговорих си с една жена на име Хейзъл Роуз. Помниш ли я?

Мишел кимна.

— Защото тя те помни много добре. Следила е кариерата ти. Помоли ме да ти предам, че много се гордее с теб. — Хорейшо замълча за миг, но Мишел не реагира. — Хейзъл ми разказа как си й ходила на гости заедно с другите деца от квартала и сте пиели чай. Спомняш ли си?

— Не.

Хорейшо продължи да я наблюдава, чудейки се дали да продължи. За разговори като този наръчници нямаше. Той често следваше вътрешното си чувство, ръководейки се от езика на тялото на пациента и надявайки се, че го е разчел правилно.

— Хейзъл спомена и за оградата от прекрасните розови храсти, които сте отглеждали на двора — подхвърли той.

При тези думи тялото на Мишел изведнъж омекна, сякаш някой бе дръпнал шалтера на сърцето й. В първия миг му се стори, че ще припадне. Но тя тръсна глава, изправи гръб и глухо промълви:

— Баща ми ги беше засадил.

— Точно така. Като подарък за рождения ти ден. Но някой ги е изсякъл.

— Хлапета, които искаха да отмъстят на баща ми за нещо.

— Това е само едно от възможните обяснения.

Мишел отново се вцепени, но очите й останаха забити в пода.

— Хейзъл забелязала промяната у теб. Помниш ли на какво се дължеше тя?

— Как да помня, след като съм била едва на шест?

— Но помниш розовите храсти. Помниш, че баща ти ги е засадил, а някой ги е изсякъл.

— Може би на шест години съм извършила брутално убийство, за което не желая да си спомням! — остро отвърна тя. — Това задоволява ли любопитството ти?

— Пак ли се връщаме към конфронтацията? — кротко попита той. — Надявах се, че миролюбивият разговор ще прогони агресивността ти поне за десетина минути. Мимоходом ще отбележа, че рядко прибягвам до него.

В погледа й се появи неподправено любопитство.

— А защо го прилагаш точно с мен?

— Защото усещам, че те изпускам, Мишел — тихо отвърна той. — Никак не ми се ще да стигнем до точката, от която връщане няма.

— По дяволите, Хорейшо! — избухна тя. — Аз съм тук, работя, мисля, помагам на Шон и на онова момиченце, което в момента има огромна нужда от помощ! Това нередно ли е? Кажи ми, толкова ли съм лоша?

— На този въпрос можеш да отговориш единствено ти.

За миг му се стори, че в очите й проблясва влага, но в следващия те отново станаха твърди като камък.

— Знам, че се опитваш да ми помогнеш — въздъхна тя. — Шон също. Знам, че имам проблеми. Опитвам се да се справя с тях и същевременно да работя.

— Това е похвално. Но докато работиш, ти загърбваш проблемите си. Напълно ги игнорираш.

— Твърдиш, че на шестгодишна възраст съм се променила, а? — премина в нападение Мишел. — Но на практика животът ми не се подреди чак толкова зле. Печелил ли си олимпийски медал? Бил ли си ченге? Охранявал ли си президента? Аз съм била всичко това. А някога спасявал ли си човешки живот? Аз съм го правила, и то няколко пъти.

— Не казвам, че животът ти се е подредил зле. Постиженията ти наистина са забележителни. Но аз говоря за бъдещето ти. Тревожи ме самоунищожителното ти поведение. Опитвам се да ти обясня, че в даден момент ще трябва да платиш сметката.

Мишел бавно се изправи.

— Нима искаш да кажеш, че всичко, което съм направила досега, е свързано с някаква случка в детството ми? — присви очи тя. — На мен ли го казваш?! — Последните й думи преминаха в крясък.

— Не аз — поклати глава Хорейшо. — Ти го каза!

В следващия момент Мишел просто изчезна — точно по начина, по който го правеше Виджи. Стъпките й заглъхнаха по посока на изхода. Миг по-късно изръмжа мотор, последван от свистене на гуми по чакъла.

Хорейшо разтърка слепоочията си, излезе навън и яхна големия харли. Този път беше твърдо решен да не я изпуска.

— Мисля, че задължително трябва да ти пазя гърба, Шон — промърмори шериф Хейс, докато управляваше личния си автомобил към Уилямсбърг.