Дейвид Балдачи - Обикновен гений

— Понякога прекаленото разузнаване не е на добре — въздъхна Мишел.

— Официално нямам право на коментар — засмя се Джуди. — В момента базата е под командването на Иън Уитфийлд, бивш офицер от армията. Доколкото ми е известно, е служил в Делта Форс и е герой от Виетнамската война. Амбициозен тип, който не обича да има по-добри от него.

Постъпил в разузнаването някъде през осемдесетте години на миналия век и в продължение на няколко години работил в Близкия изток. След завръщането си в Щатите се заел с амбициозната задача да възвърне старата слава на Кемп Пиъри.

— По какъв начин?

— А ти защо питаш?

— Разследваме смъртта на човек, открит на територията на базата.

— О, сещам се. Имаше го във вестниците. Но не ставаше ли въпрос за самоубийство?

— Може да се окаже и самоубийство, но все още не е сигурно. Говорехме за Уитфийлд…

— Да, да. Преди две години Конгресът отпусна средства за строителството на някаква сграда там. Май ставаше въпрос за спални помещения.

— Май ли? — подметна Мишел.

— Не си го чула от мен, да знаеш.

— Изобщо не съм говорила с теб, Джуди — увери я Мишел. — Хайде, казвай.

— През деветдесетте години в Кемп Пиъри е построено съвсем ново спално помещение със сто и пет стаи заедно с голяма сграда за обучение. Говори се, че парите са отпуснати за строителството на специален център за разпити.

— За разпити? Че какво толкова секретно има в това?

— Зависи кого ще разпитват там, а и…

— И как ще се провеждат разпитите — довърши вместо нея Мишел.

— Точно така.

— Терористи?

— Имай предвид, че разговорът вероятно се подслушва от Агенцията за национална сигурност.

— Едва ли. Те нямат достатъчно персонал да подслушват лошите, какво остава за такива като теб и мен. Значи може да се допусне, че в базата се провеждат тайни разпити на никому неизвестни хора, които по всяка вероятност са изтезавани?

— Официално не. Но неофициално кой знае? Едва ли ще тръбим за изграждането на чисто нов център за изтезания в Тайдуотър, щата Вирджиния — само на три час път от столицата на свободния свят. Аз не одобрявам лошото отношение към затворниците, но ние водим война срещу тероризма. А тя не може да се спечели по традиционния начин, нали така?

— И двете знаем, че животни има и при нас — напомни й Мишел. — Добре, но как ще ги превозват дотам?

— Освен за „спални помещения“ пари бяха отпуснати и за нова писта за кацане на големи самолети.

— Включително такива, които осъществяват междуконтинентални полети?

— Точно така.

Мишел помълча известно време, после попита:

— Там още ли са разположени паравоенните части на ЦРУ?

— Не мога да кажа.

— Хайде, Джуди!

— Окей, нека ти го кажа по друг начин: не отивай там на пикник, защото има опасност никой да не те види повече.

— Благодаря ти. Много ми помогна.

— Правя го, защото оцелях през първата си година в Сикрет Сървис единствено благодарение на теб.

— С Шон Кинг ли работите по случая?

— Аха.

— Това означава ли, че двамата все още сте само бизнес партньори?

— Защо питаш?

— Защото, ако нямаш специални претенции към него, аз ще се пробвам. Той е страхотен мъж!

— Трябва да го видиш, когато е ядосан.

— Бъди сигурна, че ще го приема и ядосан.

Мишел изключи телефона, изяде едно енергизиращо блокче и допи кафето. После погледна часовника си и премести очи върху навигационната система на колата. При сто и четирийсет километра в час щеше да пътува още деветдесет минути. Разбира се, благодарение на добрия стар незаконен антирадар.

Хейс и Шон последваха жената, която отби на паркинга пред много популярен бар на три пресечки от кампуса. Когато тя влезе вътре, Шон и Хейс проведоха бърза консултация и стигнаха до решението Шон да я последва, а униформеният Хейс да остане в служебната кола.

— Чакай малко — спря го шерифът. — Искам официално да те предупредя, че ако дамата се окаже съпругата на Уитфийлд, ще загазиш!

— В този дух искам да добавя, че ако Кемп Пиъри и Иън Уитфийлд имат нещо общо със смъртта на Мънк, тази жена може да предостави изключително важни улики. Като личен бонус ще приема всякакви сведения за лицето, което стреля по мен.

Клиентите на бара представляваха интересна смесица между колежанчета и младежи, които работят, за да се издържат.

Посетителите се бяха групирали в няколко компании, а зад високия старомоден тезгях в стил „Бар «Наздраве»“ двама младежи и един по-възрастен мъж изпълняваха поръчките с максимална бързина. Известно е, че колежанското обучение предизвиква силна жажда, отбеляза Шон, докато очите му бавно оглеждаха заведението.