Дейвид Балдачи - Обикновен гений

В кухнята се втурна висок и як хлапак.

— Какво става, по дяволите? — извика той, после изведнъж спря, втренчи се в бухалката на Шон, след което бавно огледа съсипания бар. — Мамка му, Кинг! — изкрещя извън себе си той. — Ще си платиш за това!

— Няма, Албърт — спокойно отвърна Шон.

— Казвам се Бърт!

— Добре, Бърт. Дай да звъннем на баща ти и да го попитаме какво мисли по въпроса.

— Не можеш да идваш тук и да ни прилагаш гадните си номера!

— Не правя никакви номера, а се опитвам да спася къщата на родителите ти от банда разглезени богаташки задници!

— Хей, това не ми харесва! — извика едно от момичетата, качено на 12-сантиметрови токчета и облечено в плътно прилепнала тениска до дупето й, която не оставяше нищо на въображението.

— Тъй ли? — стрелна я с поглед Шон. — Кое по-точно не ти харесва? Богаташки, или задници ? Между другото, парцалчето, което си нахлузила, ми предлага отлична гледка към твоя! Нека ти обясня нещо, Бърт — насочи вниманието си обратно към домакина Шон. — То се отнася да разглезената ти сестра и загубения ти брат, които в момента най-вероятно са горе и се чукат с някого, когото виждат за пръв път!

— Не е твоя работа!

— Ще ти кажа каква е работата ми: баща ти ме помоли да хвърлям едно око на къщата и най-вече на теб . Имам разрешението му да разчиствам терена по моя преценка — в момента, в който нещата започнат да излизат от контрол. — Бухалката се извиси над главата му. — Това е моето съдийско чукче, с което обявявам, че нещата са излезли от контрол! — Очите му бавно обиколиха присъстващите. — Предлагам да се измитате на майната си, преди да съм повикал ченгетата!

— И какво, като ги извикаш? — озъби се Бърт. — Ще дойдат и ще ни помолят да намалим музиката, нищо повече!

— Съмнявам се. Особено ако някой им подхвърли, че в къщата се употребяват наркотици, злоупотребява се с алкохол и се прави секс с непълнолетни . Това несъмнено ще ги накара да извадят заповед за обиск и да щракнат белезниците на всички присъстващи. — Очите му обиколиха лицата на тийнейджърите, които напрегнато го наблюдаваха. — Как ще се отрази полицейското досие на следването ви в Харвард? Възможно ли е мама и тате да приберат ключовете на мерцедеса и да клъцнат издръжката ви?

Въпросите му прогониха от помещението половината от участниците в купона. Другата половина се изнесе миг след като Бърт направи опит да се нахвърли върху Шон и за награда получи бухалка в корема. Шон го хвана за яката и го повлече към терасата.

— Ще повърна! — изскимтя Бърт. — Ще повърна!

— Дишай дълбоко — посъветва го Шон. — И друг път не опитвай подобни глупости.

Бърт се възстанови за по-малко от минута.

— Тъпкано ще ти го върна! — злобно изсъска той.

— Преди това имаш малко работа — небрежно отвърна Шон. — Иди да доведеш жалките си брат и сестра, с които заедно ще почистите къщата.

— Няма! — запъна се Бърт.

Шон го хвана за ръката и леко я изви.

— Или ще почистите къщата, или ще се разходим до участъка! — мрачно го предупреди той и посочи с бухалката опустошения бар. — След един час ще дойда да проверя докъде сте стигнали, Албърт .

Само че Шон нямаше да се върне, защото щеше да забрави за Албърт. Мобилният му телефон иззвъня четирийсет минути по-късно, докато гледаше новините по телевизията. Съобщиха му, че Мишел лежи в безсъзнание в една от вашингтонските болници, след като е била арестувана за нарушаване на обществения ред. Той скочи и се втурна към колата си, затръшвайки вратата с така сила, че почти я извади от рамката.

Очите му се заковаха върху тялото, проснато неподвижно на леглото. Челото на Мишел беше превързано с бинт, част от лицето й беше жестоко подута. Той се обърна към лекаря, който успокоително промърмори:

— Не се безпокойте. Не е толкова зле, колкото изглежда. Скенерът на главата не показа увреждания, няма вътрешни кръвоизливи. Разминала се е само с контузии, включително един избит зъб и две пукнати ребра. Има късмет, че носът и челюстта й са цели. Ще изпитва силни болки, след като се събуди, въпреки лекарствата.

Докато слушаше лекаря, Шон се взираше в един предмет, който никак не се връзваше с болничната обстановка — белезниците, с които дясната ръка на Мишел беше прикована към рамката на леглото. Към тях трябваше да прибави и ченгето с подпухнало лице в коридора, което го претърси за оръжие и му разреши да влезе за десет минути.

— Какво се е случило, по дяволите? — попита той.