Дейвид Балдачи: Обикновен гений

Това беше мигът, в който в главата й нещо прищрака, тялото й се олюля и тя за малко не повърна погълнатия алкохол направо върху изтъркания под на дансинга. За пръв път от години започна да вижда нещата такива, каквито са. Сепна се от бързината, с която се появи решението. Взе го и престана да мисли за него. Просто се върна към импулсивните действия — състоянието, което доминираше в живота й.

Мъжът замахна с надеждата да я улучи, но тя лесно отбягна удара. Кракът й отново се стрелна напред, този път към слабините му. Но той успя да блокира удара, огромната му ръка сграбчи бедрото й. Съживен от факта, че най-сетне е докопал изплъзващия се противник, гигантът я вдигна във въздуха и я запрати към остъклените рафтове зад бара. Възбудена от внезапната промяна, тълпата нададе колективен вик.

— Убий кучката! Убий кучката!

При вида на изпотрошените бутилки барманът яростно изрева, но в следващия миг млъкна, укротен от жесток ъпъркът. Без да губи нито секунда, гигантът сграбчи Мишел и я заби в огромното огледало с главата напред. Стъклото се спука, както вероятно и черепът й, разлетяха се бутилки и строшени чаши. Но гигантът още не беше свършил. Едната му ръка сграбчи дългата коса на Мишел, другата я вдигна за колана. Коляното му потъна в корема й със страшна сила. Атаката завърши класически: тялото й беше вдигнато високо във въздуха, прелетя през заведението и се заби в насрещната стена. Мишел рухна на пода с окървавено лице и сгърчени крайници.

Тълпата налетя и започна да я рита и плюе. Оттегли се едва в мига, в който огромните обувки на мъжа спряха на педя от главата й. Той се наведе, сграбчи я за косата и я изправи. Тялото й се люшкаше като парцалена кукла. Огледа я, търсейки подходящо място за следващия удар.

— В лицето, Родни! — изкрещя приятелката му и се надигна от пода. Роклята й бе мокра от бира и вино. — Размажи й гадната физиономия!

Родни кимна и вдигна юмрук.

— Точно в гадната й мутра, Родни! — насърчи го с пронизителен крясък жената.

— Убий кучката! — поде отново тълпата. Но крясъците прозвучаха по-малко ентусиазирано, вероятно защото на всички беше ясно, че битката е към своя край и те отново трябва да се върнат към пиенето и пушенето.

Ръката на Мишел се стрелна с такава скорост, че Родни изобщо не разбра какво го е ударило в бъбрека. От устата му се изтръгна дрезгав рев едва когато мозъкът му регистрира появата на ужасна, разкъсваща тялото болка. Нечовешки рев, който успя да заглуши дори издънената докрай стереоуредба. Едната му ръка механично притисна удареното място, докато другата продължаваше да стиска противника му. После юмрукът му улучи главата й, счупвайки й един зъб. При втория удар от носа и устата й рукна кръв. Миг преди третия вратата рязко се отвори и в бара нахлуха полицаи с пистолети в ръце.

Мишел така и не чу кога са влезли, за да спасят живота й, щраквайки й белезниците. Съзнанието й помътня в мига след втория удар, после всичко изчезна.

Миг преди да потъне в мрака, в главата й се мярна една-единствена простичка мисъл: Сбогом, Шон.

Мрачен и разтревожен, Шон Кинг се беше облегнал на дървените перила на кея и наблюдаваше септемврийския залез, който бавно се спускаше над спокойните води на реката. С Мишел ставаше нещо, с което той не знаеше как да се справи. С всеки изминал ден депресията на най-близката му приятелка и партньорка се задълбочаваше.

Обзет от тревога, той й предложи да се върнат във Вашингтон и да започнат на чисто. Разбира се, животът им в Райтсбърг, щата Вирджиния, не им бе предложил кой знае какви възможности. Но това не помогна на Мишел. Напротив, настроението й ставаше все по-мрачно. Парите им бяха малко, а във Вашингтон работа се намираше трудно заради силната конкуренция. Не след дълго Шон беше принуден да приеме щедростта на свой бивш колега, напуснал преди години федералните правораздавателни органи. Човекът бе успял да пробие като консултант по въпросите на сигурността и частната охранителна дейност, след което бе продал компанията си на един от основните играчи на международния пазар.

В момента Мишел и Шон обитаваха помещенията за гости в огромното имение на този човек, разположено край реката, южно от Вашингтон. Всъщност обитаваше ги главно Шон, тъй като Мишел я нямаше вече близо седмица. За последен път бе разговарял с нея тази сутрин, при това по телефона. Тя беше мрачна, без настроение и бе побързала да прекрати разговора. След което бе изключила мобилния си телефон. Последната нощ, която прекара в имението, беше толкова зле, че той я помоли да се въздържа от шофиране. Тя едва ли го чу. Когато Шон се събуди на следващата сутрин, нея вече я нямаше.