Дейвид Балдачи - Обикновен гений

— Не, не, аз просто… — Мишел изведнъж млъкна, усетила капана. — Откъде да знам какво съм викала? Нали съм спала!

— Виж какво, аз съм един от най-добрите анализатори на сънища — въздъхна Хорейшо. — А кошмарите ги интерпретирам напълно безплатно. Имаш късмет, че изобщо се занимавам с теб, но тази седмица бизнесът е в застой.

Мишел извъртя очи.

— Ти вярваш на Шон, нали? — невъзмутимо попита Хорейшо.

— Колкото на всеки друг! — троснато отвърна тя. — Което не е много, особено напоследък.

— Напоследък значи. Какво се е променило за теб напоследък?

— Виж какво, ако продължаваш да се хващаш за всяка дума, ще спра да разговарям с теб! — заплашително го изгледа Мишел.

— Добре, разбрах. Доколкото ми е известно, родителите ти не знаят, че си тук. Искаш ли да се свържем с тях?

— Не! — почти изкрещя тя, после светкавично се овладя и добави: — Слушай, човек се обажда на родителите си, когато го повишат или получи някаква награда, а не когато го затворят в лудницата!

— Защо тогава прие да дойдеш тук?

— Защото Шон каза, че трябва да го направя, за да не ме вкарат в затвора!

— Да избегнеш затвора значи… Това ли е единствената причина, или има и нещо друго?

Мишел се облегна назад и подви дългите си крака под себе си.

През следващите двайсет минути тя мълча, Хорейшо — също. Седеше срещу нея и гладеше брадичката си. Накрая изключи магнетофона и се изправи.

— Утре ще дойда пак. Но ако имаш нужда от мен, можеш да ме потърсиш по телефона. Ако не вдигна, значи съм в любимата си кръчма или пък се занимавам с някоя друга откачалка като теб.

— Съжалявам, че сеансът претърпя пълен провал — иронично подхвърли Мишел. — Надявам се, че въпреки всичко ще ти платят.

— О, няма начин да не ми платят. Но според мен сеансът ни беше истински динамит.

— Как така? — объркано го погледна тя.

— Защото през последните двайсет минути ти мълчеше и обмисляше причините, поради които прие да дойдеш тук. Ще продължаваш да го правиш и след като си тръгна, защото нямаш друг избор. За мен това е една огромна крачка напред. — Хорейшо тръгна към вратата, но после спря и се обърна. — И искам да те предупредя за нещо, което ти предстои…

— Какво е то? — войнствено го изгледа Мишел.

— За вечеря ще ти поднесат стек „Солсбъри“, но ти го откажи и си поръчай нещо друго. Стекът е адски гаден и според мен изобщо не го правят от месо. Мисля, че вътре слагат някакви химикали, като онези, с които руснаците са карали дисидентите да пропеят…

Мишел го изчака да си тръгне, седна на пода и опря гръб в стената.

— Защо съм тук? — изкрещя тя, вдигна силния си крак и го стовари върху стола.

Когато в стаята се появи дежурната сестра, столът си беше на мястото, а Мишел стоеше права.

— Разбрах, че стекът е гаден — любезно промълви тя.

— Наистина е гаден — объркано кимна сестрата. — Искаш ли сандвич с фъстъчено масло?

— Не, искам двойна порция стек! — отсече Мишел и тръгна към вратата.

— Лакомията ще те погуби — извика след нея сестрата.

Можеш да се обзаложиш, че е така.

По-късно вечерта Мишел лежеше по гръб на матрака, а гранясалата подметка, наречена стек „Солсбъри“, изгаряше стомаха й. За да се отърве от нея, трябваше или да предизвика повръщане, или да излезе на разходка. Поради доброволното постъпване в клиниката тя се радваше на относително свободно придвижване и в момента беше по-склонна да се поразходи, вместо да прегръща тоалетната чиния. Малко бяха пациентите, които се радваха на свобода. Наблизо имаше усамотена и строго охранявана сграда, която хората от персонала наричаха „Кукувичето гнездо“.

В мига, в който се готвеше да излезе, вратата се отвори и на прага се появи съквартирантката й Черил. В това заведение не се използваха фамилни имена. Черил беше мършава, около четирийсет и пет годишна, с посивели кичури коса, обрамчили изпосталялото й лице. В ръката си държеше сламка за пиене, която час по час поднасяше към устните си. Мишел не знаеше защо е в клиниката, но предполагаше, че престоят й има нещо общо с анорексията.

Черил седна на леглото си и засмука сламката.

Нищо чудно, че имам кошмари, мрачно си помисли Мишел.

— Как си, Черил?

Засмукващите звуци стихнаха за миг, после отново започнаха.

Мишел нетърпеливо закрачи напред-назад. Много й се искаше да звънне на Шон, но не знаеше какво да му каже.

Може би: Съжалявам за оная история в бара, вече съм добре, ела да ме вземеш…