Дейвид Балдачи - Шестият

— А вие говорихте ли с Рой?

— Видяхме го. Но разговорите се оказаха проблем за него. Бихте ли се присъединили към нас?

— Не съм сигурна. Имам текущи дела и…

— Въпросът е важен, Меган.

Той долови как жената насреща рязко си поема дъх.

— Знам, че е важен — отвърна тя. — Аз… Аз бих могла да поискам отлагане. Бих могла да взема и част от спешните материали. Местната юридическа общност познава и уважава мистър Бърджин. Сигурна съм, че ще получа разбиране.

— Аз също. Нали ще вземете и всички материали на Тед по делото „Рой“?

— Разбира се.

Шон погледна часовника си.

— В седем има полет от „Дълес“ за Портланд. Ще успеете ли да го хванете?

— Мисля, че да. Ще си организирам нещата тук и веднага потеглям за летището.

— Аз ще ви направя резервация и ще ви я изпратя по електронната поща — рече Шон. — Ще ви чакаме на летището в Портланд.

— Мистър Кинг?

— Наричайте ме Шон.

— Добре, Шон. Аз… Трябва ли да се страхувам?

Преди да отговори, Шон хвърли кос поглед към Мишел.

— Ще се залепим за вас като дъвка — обеща той.

— Това означава „да“, така ли?

— Човек винаги трябва да се страхува, Меган.

— Добре, ще се видим в Портланд — рече с нестабилен глас тя.

Шон изключи телефона и запозна партньорката си с подробностите от разговора.

— Значи вчера са се чули два пъти, но Тед изобщо не е споменал за Рой — обобщи замислено Мишел. — Явно е имал желание да запази нещата за себе си. Може би е усещал опасността и не е пожелал да замесва Райли.

— Типично за Тед, който винаги е бил джентълмен — кимна Шон.

— Какво ти е мнението за Райли? — попита тя.

— Ще бъде истинско чудо, ако хване самолета.

— Но би било показателно и ако не беше демонстрирала страх, нали?

— Права си. Мисля, че тя е умно момиче и добър адвокат. В противен случай Тед не би я взел на работа. Но в тази ситуация е адски трудно да хвърлиш в огъня неопитен юрист като нея.

— Мисля, че това няма да е необходимо. Ние се нуждаем от информацията, с която евентуално разполага тази жена. Най-вече във връзка с Едгар Рой. Но едва ли някой очаква, че тя успешно ще замести опитен юрист като Тед Бърджин.

— Работата е там, че ако се появи друг регистриран адвокат, ние ще бъдем отстранени.

— Не и ако веднага се заловим за работа и станем безценни за въпросния адвокат — тръсна глава Мишел. — Между другото, кой плаща хонорарите на Тед? След като Едгар Рой не може дори да говори, очевидно някой друг е наел Бърджин.

— Добър въпрос. Това име би трябвало да фигурира в материалите по делото.

— Дали Рой разполага с пари?

— Имал е фермата си, освен това е бил на държавна служба.

— Но едва ли е кътал пари в брой.

— Едва ли.

Станаха и поеха обратно към мотела.

Мишел пъхна ръце в джобовете на якето си, за да се предпази от ледения вятър, който духаше откъм морето.

— Какво ще правим, докато тръгнем за Портланд? — попита тя.

— Какво ще кажеш да отскочим до „Грейс Лодж“?

— Имаш предвид стаята на Бърджин? Нима си въобразяваш, че Мърдок е забравил да я запечата?

— Но може да се срещнем с нашия приятел Ерик Добкин от щатската полиция на Мейн.

— Наистина ли вярваш, че може да го превърнем в свой човек при това разследване?

— Не вреди да опитаме. А доколкото познавам хората, агент Мърдок е омръзнал на правоохранителните органи на целия щат.

— Все още не знаем дали вчера Бърджин е посетил Едгар Рой.

— И накъде е пътувал снощи — добави Шон.

— Няма да е лошо, ако се доберем до списък с телефонните му разговори и имейли.

— Ама никак — кимна Шон.

— За съжаление всичко това е в ръцете на Мърдок.

— Може би.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто трябва да опитаме.

— Да се бъркаме в работата на ФБР? — изгледа го тя. — Това не е много умно с оглед на кариерата ни.

— Не и ако пипаме с финес.

— Финесът не е сред силните ми страни.

— Точно по тази причина мисля да свърша работата сам.

— Привличане на противоположностите, а?

— Май да — усмихна се той и я потупа по ръката.

„Грейс Лодж“ беше обграден от плътна стена полицаи и федерални агенти. Гостите били разпитани, а стаите им — претърсени. След това ги помолили да отседнат другаде, но да не напускат района. С малко късмет и благодарение на правилни догадки Шон и Мишел успяха да открият собствениците на мотела — съпрузи над шейсетте, видимо разстроени от случващото се.

— Шантава работа! — изсумтя съпругът, широкоплещест здравеняк с мека бяла коса и загоряло лице, приведен над чаша кафе в бензиностанцията, от която се виждаше мотелът. Беше облечен с нови джинси и яркочервена фланелена риза.