Алън Фолсъм - Денят след утре

Оставаше едно ЗАЩО. Защо Канарак бе убил баща му?

Светна зелено и колите потеглиха напред. Мракът се сгъстяваше с всяка минута и шофьорите включваха фаровете. Отпред се появи авеню дьо Клиши. Озбърн зави наляво и подкара към крайбрежния път.

На петстотин метра зад него един нов тъмнозелен форд се вмъкна в движението и започна да изпреварва колите. Зави по авеню дьо Клиши, бързо мина в дясното платно и намали скоростта така, че да остане на три коли зад ситроена на Озбърн. Шофьорът беше висок, със сини очи и бледо лице. Облечен бе с кафяв шлифер, вълнено спортно сако, тъмносив панталон и сиво поло. На седалката до него имаше широкопола шапка, метално дипломатическо куфарче и сгъната карта на Париж. Казваше се Бернхард Офен и днес навършваше четирийсет и две години.

— Чуваш ли ме? — запита Озбърн, когато подкара ситроена на северозапад по крайбрежния път.

Валеше все по-силно и чистачките равномерно се плъзгаха по стъклото. Отляво Сена едва се различаваше през тъмните корони на крайпътните дървета. Оставаха не повече от два километра до отклонението към парка.

Канарак лежеше по гръб, забил поглед в тавана. Дишаше малко по-свободно.

— Ъ-хъ — изпъшка той.

Озбърн отново се извърна напред.

— Одеве ме попита дали знам какво е станало с Жан Пакар. Казах, че знам. Може би те интересува какво стана с теб. Инжектирах ти препарат, наречен сукцинилхолин. Той парализира скелетната мускулатура. Дозата беше малка, само колкото да разбереш какъв е ефектът върху човешкото тяло. Имам друга спринцовка, заредена с далеч по-голяма доза. От тебе зависи дали ще те инжектирам.

Канарак гледаше тапицерията по тавана. Мъчеше се да не мисли, че ще трябва отново да изтърпи онова, което бе преживял преди малко. Не, втори път просто нямаше да го понесе.

— Името ми е Пол Озбърн. На 12 април 1966, вторник, вървях по една улица в Бостън, Масачузетс, заедно с баща си Джордж Озбърн. Бях десетгодишен. Отивахме да купим нова бейзболна ръкавица. Внезапно от тълпата излезе някакъв човек и заби нож в корема на баща ми. После избяга. Баща ми падна на тротоара и умря. Искам да чуя от теб каква бе причината.

„Господи! — помисли Канарак. — Значи това била цялата работа! По дяволите, толкова лесно можех да се справя. И вече всичко щеше да е свършило.“

— Чакам — изрече гласът откъм предната седалка.

Изведнъж Канарак усети, че колата забавя ход. Зад прозореца се мярнаха дървета; ситроенът зави и заподскача по дупките. После пак ускориха и наоколо прелетяха нови дървета. Минута по-късно колата рязко спря и Канарак чу как Озбърн превключва скоростите. Ситроенът се люшна, вирна предница и започна да слиза заднешком. След няколко секунди се изравни и спря.

В тишината се раздаде скърцането на ръчната спирачка. После предната врата се отвори, след нея изщрака вратата до Канарак и Озбърн надвисна над него със спринцовка в ръката.

— Зададох ти въпрос, но не получих отговор — изрече той.

В дробовете на Канарак все още бушуваше огън. Всяко вдишване беше непоносима болка.

— Чакай, ще ти помогна да разбереш.

Озбърн се отдръпна настрани. Канарак не помръдна.

— Искам да погледнеш натам!

Изведнъж Озбърн сграбчи Канарак за косата и жестоко изви главата му тъй, че да вижда през рамо. Опитваше се да овладее гнева, но това не му се удаваше. Канарак бавно завъртя очи и се напрегна да разбере какво има в мрака зад Озбърн. После погледът му се фокусира върху реката, която течеше само на десетина метра от ситроена.

— Ако си въобразяваш, че това преди малко е било ад — тихо каза Озбърн, — представи си как ще се чувстваш там с парализирани ръце и крака. Ще останеш на повърхността десет… може би петнайсет секунди. Дробовете ти и без това хич не ги бива. Какво ли ще е като вземеш да потъваш?

Канарак неволно си спомни за Жан Пакар. Частният детектив разполагаше с информация, която му бе необходима и той стори каквото трябваше, за да я получи. Сега друг човек изпитваше също тъй силно желание да получи информация от него. И също като Жан Пакар той нямаше друг изход, освен да говори.

— Аз… бях… наемен… убиец — избъбри Канарак с едва доловим дрезгав шепот.

За момент Озбърн помисли, че не е чул добре. Или че Канарак се опитва да го забаламоса. Стисна кичурите коса още по-здраво и дръпна с всичка сила. Канарак изпищя. Усилието тласна въздух в дробовете му. Проряза го ужасна болка и той изпищя отново.

Лицето на Озбърн увисна пред него.