Алън Фолсъм - Денят след утре

Четири часа по-късно той отново позвъни в Ню Йорк.

След първия им разговор Бени бе посетил централния архив на нюйоркската полиция и бе събрал солидно количество информация за Албърт Мериман. Оказа се, че през 1963 година Мериман напуснал американската армия и почти веднага се свързал с един стар приятел на име Уили Ленард — банков грабител, излязъл наскоро от затвора в Атланта. Двамата се заели със съвместна дейност и скоро полицейските служби на няколко щата ги търсели за въоръжен грабеж, убийство, опит за убийство и изнудване. Според слуховете имали пръст и в няколко убийства по поръчка на организираната престъпност в Ню Джърси и Нова Англия.

На 22 декември 1967 година в един изгорял автомобил в Бронкс бил открит застрелян и овъглен до неузнаваемост човек, идентифициран по-късно като Албърт Мериман.

— По всяка вероятност дело на Мафията — подхвърли Бени.

— А какво е станало с Уили Ленард? — запита Маквей.

— Още го издирват.Как е бил идентифициран трупът на Мериман?

— Не пише. Може и да не знаеш, бубала, обаче ние тук не държим подробни досиета за покойниците. Прекалено много място заемат.

— Случайно да имаш представа кой е прибрал трупа?

— Случайно имам. Чакай малко. — Маквей чу как Бени прелиства страниците. — Ето го. Мериман май не е имал роднини. Трупът бил прибран от някаква жена, която се представила за приятелка от детинство. Анес Демблон.

— Дала ли е адрес?

— Никакъв.

Маквей надраска името върху плика от бордната карта и го прибра в джоба си.

— А пише ли къде е погребан Мериман?

— Не.

— Е, обзалагам се на десет долара срещу една Кока Кола, че ако изровите ковчега, ще откриете вътре Уили Ленард.

В далечината чу високоговорителите да обявяват полета за Лондон. Трепна и се накани да остави слушалката.

— Маквей!

— Да.

— Досието на Мериман. Не е докосвано от двайсет и шест години.

— Е?

— Аз съм вторият, който го търси през последните двайсет и четири часа.

— Какво?

— Вчера сутринта е дошло запитване от централата на Интерпол във Вашингтон. Един сержант от архивите извадил досието и им пратил копие по факса.

Маквей обясни, че случаят е свързан с разследване на Интерпол в Париж и навярно това е причината. Докато говореше, високоговорителите обявиха последно повикване за неговия полет. Той се сбогува набързо и затвори телефона.

Няколко минути по-късно Маквей закопча колана, докато самолетът се отдалечаваше от аерогарата. Отново погледна името Анес Демблон върху плика, въздъхна и се облегна назад. Самолетът с бучене се носеше по пистата.

Маквей хвърли поглед през прозорчето към дъждовните облаци, прелитащи над мокрия френски пейзаж. Влагата отново му напомни за калта по маратонките на Озбърн. Сетне самолетът се откъсна от пистата и потъна в облаците.

Стюардът му предложи вестник и Маквей си взе, но не го разтвори. Погледът му остана прикован върху датата: 7 октомври, петък. Едва тази сутрин Лебрюн бе получил известие от лионската централа на Интерпол, че отпечатъкът вече е годен за идентифициране. И в негово присъствие лично Лебрюн бе издирил самоличността на Мериман. А вашингтонската централа на Интерпол бе подала запитване до нюйоркската полиция още в четвъртък. Това означаваше, че ония от Лион са прояснили отпечатъка, издирили Мериман и поръчали данни за него цяло денонощие по-рано. Кой знае, може би в Интерпол имаха такава практика, но изглеждаше малко странно Лион да разполага с цялото досие далеч преди да уведоми разследващия полицай. Всъщност защо ли си блъскаше главата над това? Вътрешните процедури на Интерпол не го засягаха. И все пак трябваше да го провери, та макар и само за да прогони неясното душевно безпокойство. Само че преди да разговаря с Каду от Лион или с Лебрюн, би било добре да е наясно с всички факти. Реши, че ще е най-сигурно да започне от точния час, в който запитването на Интерпол е било прието от нюйоркската полиция. За целта щеше пак да се обади на Бени Гросман от Лондон.

Внезапно в лицето му плиснаха ярки слънчеви лъчи и той осъзна, че вече са напуснали облаците и летят над Ламанша. За пръв път от седмица насам виждаше слънцето. Маквей погледна часовника си.

Беше 14:40.

Петнайсет минути по-късно в хотелската си стая Пол Озбърн изключи телевизора и пъхна трите пълни спринцовки в десния джоб на якето. Тъкмо го бе облякъл и крачеше към вратата, когато телефонът иззвъня. Трепна и сърцето му заподскача бясно. По тази реакция осъзна, че е далеч по-напрегнат, отколкото предполагаше и това съвсем не му хареса.