Алън Фолсъм - Денят след утре

— И какво се е случило? — нетърпеливо запита Маквей.

— В черепа на нашия приятел имаше метална плочка. Навярно резултат от някогашна мозъчна операция. Мозъчните тъкани нямаше да разкрият нищо, но металът го стори вместо тях. Главата не е била просто замразена. В определен момент температурата й е достигнала близо до абсолютната нула.

— Докторе, по това време на денонощието съобразявам трудничко. Опитайте да слезете до моето равнище.

— Абсолютната нула е студ, които според хладилните специалисти не може да се постигне по никакъв начин. По-просто казано, това е теоретичната температура при пълната липса на топлина. За доближаване до нея са необходими изключително сложни лабораторни методи с използване на течен хелий или магнитно охлаждане.

Маквей никога не бе чувал за абсолютната нула.

— И колко студено е това?

— В технически термини ли?

— В каквито щете.

— Минус двеста седемдесет и три цяло, точка петнайсет градуса по Целзий или минус четиристотин петдесет и девет по Фаренхайт.

— Божичко, ами че това са почти петстотин градуса под нулата!

— Да, нещо такова.

— Какво става, ако се постигне абсолютната нула?

— Току-що проверих, Маквей — намеси се Нобъл. — Смята се, че в този момент линейното движение на молекулите една спрямо друга би спряло напълно.

— Всеки атом от структурата на веществото ще бъде абсолютно неподвижен — добави Майкълс.

Щрак.

Този път Маквей погледна часовника. Беше 3:18 през нощта срещу 7 октомври, петък.

Нито Нобъл, нито доктор Майкълс имаха каквато и да било представа защо някой ще вземе да замрази главата до подобна температура, а после да я изхвърли. Маквей също. Имаше известна вероятност нещата да са свързани с някоя от многото организации за криотроника, които замразяват телата на покойници с надеждата, че в далечно бъдеще, когато медицината открие лекарство против болестта им, труповете ще могат да бъдат размразени, излекувани и върнати към живота. Световната наука смяташе това за напразна илюзия, но отчаяните хора се хващаха за сламка и напълно законни компании им осигуряваха тази услуга.

Във Великобритания имаше две подобни компании. Едната беше в Лондон, другата в Единбург и още на следващата сутрин Скотланд ярд щеше да ги провери. Можеше да се окаже, че неизвестният мъртвец изобщо не е бил убит, че главата му е отрязана след смъртта и съвсем законно прибрана на склад за далечното бъдеще. Понякога хората вършат и по-смахнати неща.

В края на разговора Маквей обеща утре да пристигне в Лондон и заръча всички обезглавени трупове да минат на рентген, за да се установи дали някой от тях не е претърпял операция за вграждане на метални протези по костите. Изкуствени бедрени стави, винтове, скоби — какъвто и да е метал, който да бъде анализиран както плочката в черепа на неизвестния. И ако има метал, трупът незабавно да се изпрати на доктор Ричардс от Кралския патологически колеж, който да определи степента на замразяване.

Може би това щеше да се окаже търсеният пробив — онази пропусната, „случайна“ дреболия под носа на детектива, която остава съвсем незабелязана и от пръв, и от втори поглед; дреболията, която почти винаги преобръща хода на най-тежките разследвания — разбира се, ако полицаят е достатъчно упорит, за да прегледа всичко още веднъж.

Щрак.

3:19.

Маквей стана от стола, дръпна завивките и се тръшна на леглото. Вече беше утре. Спомняше си четвъртъка като нещо далечно. Не му плащаха за подобно работно време. Но кое ли ченге на този свят може да се похвали с нормално заплащане?

Може би замразената глава щеше да ги отведе някъде, но не беше изключено цялата работа да се окаже задънена улица, също както в случая с Озбърн. Озбърн беше свестен човек, малко объркан и влюбен. Ама че история — тръгваш на делово пътуване и изведнъж хлътваш до уши с любовницата на френския министър-председател.

Канеше се да загаси лампата и да се завие, когато зърна калните си обувки да съхнат под масата, където ги бе захвърлил. С въздишка стана от леглото, взе обувките и бавно се отправи да ги остави в банята.

Щрак.

3:24.

Маквей се пъхна под завивките, извъртя се на една страна и изгаси лампата, после отпусна глава върху възглавницата.

Ако Джуди бе още жива, сигурно щеше да го придружи на това пътешествие. Ако не се броят рибарските му излети, само веднъж бяха пътували заедно — до Хавай. Две седмици през седемдесет и пета. Едно пътуване до Европа просто не им беше по джоба. Е, този път биха могли да си го позволят. Нямаше да е в първа класа, но нали щеше да е за сметка на Интерпол.