Алън Фолсъм - Денят след утре

С тия думи Ремер стана иззад бюрото и тръгна към вратата на кабинета. Озбърн го сграбчи за ръката.

— Ремер, не можете да ме прогоните просто така. Маквей не би го сторил.

— Не би го сторил ли? — мрачно се разсмя Ремер и бутна ръката му настрани. — Маквей ви доведе заради своите цели, доктор Озбърн. Само заради тях. Тъй че не се залъгвайте. А сега направете каквото ви казах. Върнете се в Берлин и се настанете на старото място, в хотел „Палас“. Ще ви потърся при първа възможност.

Ремер отвори вратата, мина край началник-гарата и се отправи към перона. Озбърн изчака малко и го последва. Видя как Ремер се приближи към струпаните полицаи и размени няколко думи със свидетелите. После групата се разпадна. Напълно. На нейно място нахлуха безименни хора, сякаш изобщо нищо не се беше случило. И Озбърн се озова съвсем сам сред франкфуртската гара. Отстрани биха могли да го сметнат за безгрижен турист, който се вълнува единствено от разписанието на влаковете. Но вълненията му бяха далеч по-сериозни.

Вече бе решил твърдо, че спътничката на Фон Холден не е Вера — може би имаше черна коса и приличаше на нея, но не можеше да е тя. Двамата пътуваха за Франция или Швейцария. А след това накъде?

И кое беше по-лошо? Да бъдат настигнати от полицията или да избягат?

Дори ако успееха да открият Джоана Марш, дори ако се окажеше, че тя знае нещо, Фон Холден си оставаше последният ръководител на Организацията, последната пряка нишка към смъртта на баща му. Ако попаднеше на полицейска засада, Фон Холден щеше да се бие. И да бъде убит. А това означаваше край на всичко.

Ремер му бе заръчал да се върне в Берлин. Да се настани в хотела и да чака. Но Озбърн бе чакал цели трийсет години. Стига толкова!

Изведнъж осъзна, че без да усети е прекосил гарата и наближава изхода към улицата. В този момент нещо привлече погледа му. Завъртя глава и видя, че откъм перона се задава с бърза крачка черният сервитьор. Негърът смъкваше в движение бялата си престилка и непрестанно се озърташе през рамо, сякаш се боеше от преследвачи. Когато стигна до изхода, той се озърна за последен път, захвърли престилката в близкото кошче и изтича навън. За момент Озбърн се запита какво става. После разбра.

— Кучият син ни е излъгал!

Ярките слънчеви лъчи го блъснаха като стена и за момент той спря заслепен. Засенчи очите си с длан и се помъчи да открие беглеца в навалицата пред гарата, но не успя. После го видя как тичешком пресича улицата и изчезва зад ъгъла. Озбърн се втурна след него.

Когато зави зад ъгъла, той отново забеляза негъра да крачи по отсрещния тротоар покрай витрините на малки кафенета и ресторантчета. Веднага прекоси уличката и забърза напред. Изведнъж му се стори, че отново е в Париж и преследва Анри Канарак. Тогава Канарак бе изчезнал в метрото и Жан Пакар го откри едва след три дни. Този път не мога да си го позволя, помисли Озбърн. След три дни Фон Холден и неговата спътничка ще бъдат на другия край на света.

Озбърн се хвърли напред. В същия момент негърът се озърна, видя го и побягна. След двайсетина крачки отново зави и изчезна.

Възрастна жена с очила се изпречи на пътя на Озбърн. Издутата й пазарска чанта отхвръкна на тротоара. Без да обръща внимание на гневните крясъци, Озбърн продължи да тича. Когато достигна ъгъла, видя, че негърът прескача висока ограда. Озбърн незабавно го последва. От другата страна имаше двор и заден изход на някакъв ресторант.

След миг Озбърн нахълта вътре. Изтича по къс коридор, мина край склад за продукти и се озова в кухнята. Трима готвачи изненадано надигнаха глави. Единствената друга врата водеше към ресторанта. Озбърн изтича през нея и се озова сред сватбено тържество. Младоженците позираха пред фотографа, преграждайки пътя към изхода. Озбърн се завъртя и изтича обратно.

— Преди малко тук влезе един негър — изкрещя той, когато отново се озова в кухнята. — Къде е, по дяволите?

Готвачите се спогледаха. Най-едрият от тях, облечен с мазна престилка, стисна сатъра и пристъпи напред.

— Какво искате? — запита готвачът на немски.

Озбърн се озърна надясно, към коридора, по който бе дошъл.

— Извинявайте — каза той и изскочи от кухнята.

В средата на коридора той рязко спря и блъсна вратата на склада за продукти. Не видя никого. Завъртя се, като че искаше да излезе и изведнъж скочи настрани. Негърът с отчаяна бързина изпълзя иззад куп чували, но Озбърн го сграбчи за яката. Разтръска изплашения човек и наведе лице към него.