Алън Фолсъм - Денят след утре

От мъглявите дни след погребението си спомняше как събраха багажа и напуснаха голямата къща в бостънските предградия, за да се заселят в далеч по-малката къщичка на Кейп Код. Помнеше още, че майка му почти незабавно започна да пие.

Имаше вечери, в които тя приготвяше вечеря за двамата, но не докосваше чинията си и пиеше коктейл подир коктейл, докато загубеше съзнание. Пол помнеше как страхът му растеше с всяка нова чаша и как се опитваше да я накара да хапне нещо, но тя отказваше. Алкохолът я правеше избухлива. Отначало започваше с дребни неща, но рано или късно гневът се насочваше срещу него. Той беше виновен, че не бе сторил нещо — каквото и да било — за да спаси баща си. Ако баща му беше жив, щяха да си бъдат пак в хубавата къща край Бостън, вместо да се свират при сестра й в тая барака на Кейп Код.

А после яростта се обръщаше към убиеца и съдбата, която й бе отредил. След това към некадърната полиция и накрая — срещу самата нея, задето не е добра майка и няма представа как да преодолее подобна трагедия.

По онова време леля Дороти беше на четирийсет, с осем години по-възрастна от сестра си. Неомъжена и възпълна, тази простичка, добродушна жена ходеше всяка неделя на църква и взимаше активно участие в общинските дейности. След като прие Пол и Беки в своя дом, тя положи всички усилия да върне сестра си към живота. Съветваше я да посещава църквата, да постъпи отново в медицинските курсове и някой ден да има професия, с която да се гордее.

— Дороти е чиновничка от градската управа — почваше да мърмори майка му след третата чаша коктейл от уиски и джинджифилово пиво. — Какво знае тя за ужаса да отглеждаш дете без баща? Може ли изобщо да си представи, че майката на едно десетгодишно момче трябва да си е у дома всеки ден, за да го посреща след училище?

Иначе кой щеше да му помага с домашните? Кой щеше да му готви вечеря? Кой щеше да следи дали не е тръгнал с лоши другари? Дороти не разбираше тия неща. Не беше способна да ги разбере. Само бръщолевеше за църква, професия и нормален живот. Беки се кълнеше, че някой ден ще напусне. С малко повече пестеливост парите от застраховката щяха да им стигнат за самостоятелен живот докато Пол завърши гимназия.

Беки не разбираше едно: че Дороти нямаше предвид нито църквата, нито професията или нормалния живот. Всъщност ставаше дума за пиенето. Дороти искаше тя да се отскубне от алкохола. Само че Беки нямаше намерение да го стори.

Осем месеца и три дни по-късно Беки Озбърн изхвръкна с колата си в залива Барнстейбъл и не помръдна докато купето се пълнеше с вода. Току-що бе навършила трийсет и три. Погребалната служба се състоя на 15 декември 1966 година в Първа презвитерианска църква в Ярмаут. Денят беше сумрачен, ръсеха се първите снежинки. Освен Пол и леля му присъстваха още двайсет и осем души. Повечето бяха приятели на Дороти.

На 4 януари 1967 година леля Дороти стана настойница на единайсетгодишния Пол. Седмица по-късно го записа в „Хартуик“ — частно училище за момчета в Трентън, щат Ню Джърси. Следващите седем години щеше да прекара там, с по два месеца ваканция годишно.

Във вторник лондонските всекидневници отпечатаха портрета, направен по отрязаната глава. Поясняваше се, че става дума за изчезнал човек и се умоляваха всички, които знаят нещо за него, незабавно да уведомят полицейските служби. Даден бе телефонен номер заедно с изричното уверение, че източниците на информация могат да останат анонимни. Според текста полицията се интересуваше само от местонахождението на въпросния човек по молба на дълбоко разтревожени роднини. Не се споменаваше, че става дума за глава с липсващо тяло.

До вечерта не дойде нито едно обаждане.

В Париж една друга рисунка имаше малко повече късмет. Срещу скромния подкуп от сто франка Жан Пакар успя да размърда паметта на един от келнерите, които бяха предотвратили схватката между Пол Озбърн и Анри Канарак в кафене „Стела“.

Дребничкият келнер с изящни ръце и женствени маниери бе видял Канарак преди месец, докато работеше в друго кафене, затворено няколко дни по-късно поради пожар. Също като в „Стела“, Канарак бе дошъл сам, бе поръчал чаша еспресо и бе изпушил една цигара, преглеждайки вестника. Времето съвпадаше — около пет следобед. Кафенето се наричаше „Льо боа“ и бе разположено на булевард Мажента, между Източната гара и Площада на републиката. Правата линия от „Стела“ до „Льо боа“ минаваше край няколко станции на метрото. И тъй като непознатият не приличаше на човек, който се вози с такси, можеше да се предположи, че е пристигнал с кола или пеш. Впрочем, едва ли бе вероятно да търси място за паркиране в най-натовареното време, само за да изпие чаша кафе. Простата логика подсказваше, че е дошъл пеш.