Ребека Джеймс - Красиво зло

— Сигурно няма да го направя.

— Но аз наистина искам да дойдеш, Катрин — настоява тя. — Това ще означава много за мен.

Самият факт, че Алис знае името ми, е изненадващ, но настояването й да присъствам на партито е странно, не е за вярване. Аз съм на практика непозната в гимназията „Дръмонд“ и нямам близки приятели. Идвам и си тръгвам тихо, сама, и се съсредоточавам върху уроците си. Опитвам се да не привличам вниманието към себе си. Справям се задоволително, но бележките ми не са нищо особено. О, мога да се справя по-добре, стига да поискам, работата е лесна, но ме ужасява мисълта за вниманието, което може да привлекат успехите ми. Крия се, знам. Голяма страхливка съм. Не мога да продължавам до безкрай, не мога да прекарам целия си живот като сянка, но засега ме устройва. Да си съвсем обикновен означава, че никого не го е грижа достатъчно за теб, за да задава въпроси. Няма причина хората тук да разбират коя съм в действителност или какво се е случило в миналото ми.

Затова предполагам, че Алис просто се опитва да ми изиграе някаква жестока шега, макар да нямам представа защо би искала да ме нарани. Мога само да предполагам, че Дан Джонсън или някой от приятелите му я е подтикнал.

Измъквам коляното си изпод коляното на Алис и затварям книгата. Започвам да опаковам остатъците от обяда си.

— Почакай. — Алис слага ръка върху коляното ми. Поглеждам я с най-ледения поглед, на който съм способна, и тя отдръпва ръката си. — Говоря сериозно, Катрин. Наистина искам да дойдеш.

Завъртам очи.

— И защо?

— Просто те харесвам. А освен това мисля, че това, което каза на Дан миналата седмица, беше фантастично. Наистина ми се иска аз да се сетя да наговоря такива неща. Но никога не успявам. Просто не съм достатъчно бърза. Разбираш ли, никога не бях се замисляла за чувствата на онази жена, не и преди да те чуя как се караш на Дан. Искам да кажа, беше страхотна, нещата, които говореше, бяха толкова верни и наистина му показа какъв идиот е.

Незабавно разбирам какво има предвид Алис. Вече не ми се случва често да се конфронтирам с другите. Всъщност именно това се опитвам да избегна много сериозно във всекидневието си.

Но поведението на Дан и приятелите му две седмици по-рано ме бе отвратило до такава степен, че не успях да се въздържа. Гостуващ лектор ни обясняваше кариерното планиране и кандидатстването в университет. Вярно, речта беше скучна, бяхме я слушали поне един милион пъти, а жената, която говореше, бе безнадежден случай. Беше нервна и само заекваше, колебаеше се и повтаряше едни и същи объркани неща. Ситуацията се влоши още повече, когато тълпата стана шумна и неспокойна. Дан Джонсън и неговата котерия от безгръбначни приятелчета се възползва от случая — нищо не им доставяше по-голямо удоволствие от това да тормозят уязвим човек. Бяха толкова жестоки и преднамерено агресивни, че жената най-накрая си тръгна, обляна в сълзи от унижение. Когато всичко свърши, застанах зад Дан в коридора и го потупах по рамото. Сега и аз бях на ръба на сълзите — разбирате ли, с бледата си кожа, русата коса и породения от нервността страх лекторката ми бе напомнила за Рейчъл — и се тресях от ярост.

Дан се обърна. На лицето му бе изписано самодоволство, той ми се усмихна и вдигна вежди, очевидно очакваше поздравление за проявената малко по-рано жестокост.

— На теб изобщо хрумна ли ти — започнах с изненадващо силен глас, подхранван от гнева ми — колко много нарани тази жена? Това е животът й, Дениъл, кариерата й, професионалната й репутация. За теб постъпката ти е още една жалка молба за внимание, нещо, което ще накара тъпите ти приятели отново да те потупат по гърба. За нея обаче това са часове на душевно мъчение, цял един живот със спомена за унижението й. Съжалявам те, Дениъл, защото навярно се чувстваш много тъжен и незначителен, щом изпитваш нужда да смажеш някого по този начин. Някого, когото дори не познаваш.

— Беше невероятна — продължава Алис. — И за да съм честна, трябва да призная, че страшно ме изненада. Искам да кажа, мисля, че изненада всички. Никой не си е позволявал да говори на Дан по този начин. — Започва да хихика. — Никой.

„Ами ето, аз си позволявам — мисля си. — Поне истинското ми «аз» го прави.“

— Беше възхитително. Толкова смело.

И това е думата, която в крайна сметка ме убеждава. Смело. Толкова много искам да съм смела. Така копнея страхливката в мен да бъде заличена, смазана и унищожена, че не мога да устоя на думите на Алис. Разбирате ли, много е трудно, почти невъзможно е за един общителен, жив човек — момиче, свикнало на обожание, обич и завист — да живее тихо. Толкова е трудно да се криеш.