Джеймс Чейс - Приятна вечер

— Дете със забавено умствено развитие — отвърна му Майк. — Мило, любвеобилно хлапенце, което никога няма да се научи да чете, да пише и ще говори със затруднение. Няма значение. Тя си е наше бреме и ние двамата бяхме луди по нея.

— И…?

Майк гледаше пред себе си, без да вижда и отчаянието му сякаш се задълбочи още повече.

— Преди три седмици Мери я блъсна кола.

Арт се надигна от стола, вторачил очи в брат си.

— Искаш да кажеш, че жена ти е починала? — потрепери той.

— Да.

— За бога, Майк! Защо не си ми казал?

Майк вдигна рамене.

— Сега ти казвам.

— Но защо сега? Можех да направя нещо. Можех да дойда при теб. За бога…

— Никой не можеше да ми помогне — каза тихо Майк. — Трябваше сам да се оправя. Сега нямам жена и съм сам с Криси. Дадох я в един дом за деца, близо до казармата, така че мога да я виждам в събота и в неделя. Освободих къщичката, която бяхме наели. Сега живея в казармата. Този дом е добър за Криси, но е доста скъп. Досега се оправях.

— Пари ли ти трябват, Майк? Мога да ти дам известна сума. Колко искаш? Ще направя каквото мога.

— Не, не можеш да ми дадеш толкова, колкото ми трябват, Арт — каза Майк.

— Какво значи това? — попита Арт. — Мога да ти дам една-две хилядарки. Дявол да го вземе! Мога да ти дам тези пари.

— Имам нужда поне от петдесет хиляди — каза Майк.

Арт го зяпна.

— Да не си луд? Защо са ти толкова много пари?

— За да се погрижа за Криси. Говорих с доктора от дома за деца. Много симпатичен човек. Каза ми, че Криси има порок на сърцето. Било нещо обичайно при монголоидните деца. Тя няма да живее повече от петнайсет години. За да може да получи най-добрите грижи, а аз съм сигурен, че в този дом ще ги получи, ще са нужни петдесет хиляди долара, за да бъде осигурена до края на краткия си живот.

— Но, Майк! Нали печелиш! И аз мога да помагам. Не е нужно да намериш тези пари наведнъж. Можеш да плащаш на месечни вноски.

Майк кимна.

— И аз така си мислех, но след пет или шест месеца аз ще съм мъртъв.

Арт замръзна. Погледна брат си, изтънялото му лице и хлътналите очи, и по гърба му полазиха тръпки.

— Мъртъв? Я не говори глупости! Ще изкараш поне още двайсет години. Какви ги говориш?

Майк се загледа в чашата с уиски, след това погледна брат си право в очите.

— Имам злокачествен рак — рече той тихо.

Арт затвори очи. Усети как цялата кръв се отдръпва от лицето му.

Последва дълга тишина и Майк каза:

— През последните две години имам едни особени болки. Появяват се и изчезват. Не казах на Мери. Помислих си, че е нещо съвсем безобидно. Нали знаеш? Всеки човек го боли по нещо, но смята, че не е сериозно и не обръща внимание. Когато изгубих Мери и тези болки се засилиха, разтревожих се за Криси и отидох при участъковия лекар. Той ми уреди посещение при специалист в Нортпорт на Лонг Айлънд. Затова съм тук. Преди два-три дни ходих на лекар и той ми каза, че имам още около шест месеца живот. След два месеца ще трябва да постъпя в болница и вече няма да изляза от там.

— Господи! Това е ужасно! — каза Арт. — Този лекар може и да греши.

— Не греши. Сега да говорим по същество, Арт. — Майк погледна брат си право в очите. — Казвал си ми с какво се занимаваш — набираш хора за различни престъпления. Нямам начин да спечеля петдесет хиляди долара, но трябва да се сдобия с тях. Не ме интересува какво ще извърша, защото и без това ми остават само няколко месеца живот. Можеш ли да ми намериш нещо, за да спечеля петдесет хиляди? Заради Криси съм готов да извърша дори убийство. Можеш ли да ми помогнеш?

— Не зная, Майк. Разбирам какво имаш предвид, но петдесет хиляди са доста пари и рядко падат от един-единствен удар. Ти си аматьор, нямаш полицейско досие. Моите хора ще откажат да работят с теб. Задача, която може да донесе толкова пари, обикновено остава за „свои хора“.

— Стига, Арт — каза Майк и в гласа му се усетиха стържещи нотки. — Разчитам на теб. Каквато и да е работата, ще я свърша и ще я свърша добре. В момента имам един месец болнични. Ще остана тук, докато ми намериш нещо. Отседнал съм в хотел „Мирадор“. — Той се изправи. — Всичко, повтарям ти, всичко, което ще ми донесе петдесет хиляди. Благодаря ти, Арт. Разчитам на теб. Разбираш ме, нали?

Арт кимна.

— Ще направя каквото мога, но нищо не обещавам.

Майк го погледна напрегнато.

— Разчитам на теб, Арт — каза той. — Когато ти беше в затруднено положение, аз не те изоставих. Сега очаквам и ти да направиш същото — и той си тръгна.

Арт се опита да направи каквото може, но неговите хора отказваха да работят с аматьор. Така че, тази сутрин той седеше в офиса и си блъскаше главата откъде да намери за брат си работа, която да му донесе петдесет хиляди долара. Чудеше се дали да не продаде малко от акциите си, но реши, че Бет никога няма да се съгласи. Беше обсъдил положението с нея, но тя не показа кой знае какво разбиране. „Ненормалните копелета трябва да бъдат удушавани още когато се родят — каза тя. — Едно нещо няма да позволя да направиш, Арт. Няма да продадеш акции и да дадеш парите на Майк. Това ясно ли ти е?“