Джеймс Чейс - Приятна вечер

— Ако не беше ти, Педро можеше да е жив сега гласът и бе станал груб.

Тя хвана дръжката на ножа с две ръце и започна да мушка неподвижното тяло с фанатични ярост.

Небето вече беше озарено от слънцето, когато тя влезе в стаята. Отиде в банята и изми кръвта от ръцете си. После изми и ножа.

Почувства се спокойна, но не и удовлетворена.

Педро нямаше да почива в мир, докато детективът, който го застреля, беше жив. Спря и помисли. Как се казваше той? По едно време се уплаши да не би да е забравила, но после името изпъкна ясно в съзнанието й: Том Лепски.

Но къде беше той? Как можеше да го намери? Дори не знаеше как изглежда? Помисли отново и отиде в стаята, където намери телефонния указател на града. Трябваха й само пет минути, за да открие домашния му адрес.

Отново спря и помисли. Този детектив нямаше да е толкова лесен, като Мануел и Фуентес. Щеше да е опасно да се доближи до него с ножа. Притича към мястото, където бе оставила пистолета на Фуентес. Грабна го и се спусна надолу по задните стълби към служебния изход и оттам навън. Загуби се в зората на още един топъл ден.

В седем и трийсет Лепски седна да закуси три яйца, парче шунка и препечени филийки. Седнала срещу него, Керъл го гледаше как ги хруска и завистта й растеше.

Тя пазеше диета и на закуска си позволяваше само чаша кафе без захар, но тази сутрин, като гледаше Лепски как яде, почувства, че стомахът й се свива. Но нали беше жена с воля, устоя на изкушението да грабне чинията му и да довърши шунката и яйцата. Не се въздържа обаче да изрази критичното си отношение.

— Лепски, ядеш твърде много! — рече тя, когато Лепски започна третото си яйце.

— Да, това е страхотна шунка — каза Лепски.

— Ти не ме ли слушаш? Нямаш нужда от такава тежка закуска. Виж мен, аз пия само кафе без захар!

Лепски добави още захар в кафето си и отряза ново парче шунка. Пресегна се и взе друга филийка.

— Трябва да имам сили все пак, скъпа — той сложи хапка в устата си. — Работата ми е тежка. Трябва да се храня добре.

— Тежка работа ли! Чакай аз да ти кажа! Знам как работиш ти, по цял ден стоиш с крака на масата и четеш комикси. Ако не това, то подпираш баровете и се правиш на страхотен детектив. Работа! Не знаеш ти как се работи! А какво да кажа аз! Аз, която чистя къщата, готвя, пера ти ризите? Какво?

Лепски беше чувал това и преди. Усмихна й се мазно.

— Права си скъпа. Не знам какво щях да правя без теб.

Керъл изсумтя.

— Всички мъже казват така! Никого не можете да заблудите. Отсега нататък ще ядеш по едно яйце и малко шунка, за да си здрав. Ще изглеждаш по-добре.

Лепски само се усмихна по-широко.

— Не, аз имам по-хубава идея. Ти ще ядеш по едно яйце и малко шунка, а аз обичайната си закуска.

Керъл бе готова да отговори, но я прекъсна звънецът на входната врата.

— Кой може да е? — запита се тя и бутна стола си назад.

Лепски взе още хляб.

— Хайде скъпа, задоволи любопитството си! — каза той и си намаза масло на хляба.

— Защо не идеш ти? — запротестира Керъл. — Аз ли трябва да правя всичко в тази къща?

— Може да е пощальонът, скъпа, с голям и скъп подарък за теб — отвърна Лепски и си намаза мармалад.

Керъл се усмихна с досада и отиде да отвори вратата.

За нейна изненада, отпреде й стоеше ниска, пълна кубинка, облечена в черни работни панталони и черна фланела.

— Да, какво има? — попита Керъл.

— Искам да говоря с господин Лепски — отговори Анита.

Дясната й ръка, скрита зад гърба стисна 38-калибровия пистолет, който Фуентес бе изтървал.

— Мъжът ми закусва и не иска да го безпокоят! Коя сте вие?

Анита гледаше хубавата жена пред себе си. През объркания й мозък премина мисълта, дали и тази ще страда като нея, когато загуби мъжа си.

— Аз съм Анита Сертес, — каза тя. — Господин Лепски иска да говори с мен за мъжа ми.

— Трябвало е да отидете в управлението. Почакайте, ще го попитам.

Лепски беше направо облизал чинията си. Привършваше третата си чаша кафе, когато Керъл влезе в стаята.

— Една кубинка иска да говори с теб. Казва се Анита Сертес.

Лепски скочи и ритна стола.

— По дяволите, ние я издирваме!

Бутна Керъл настрани и се понесе към вратата, където завари Анита, застанала неподвижно.

— Ти ли си Том Лепски? — попита тя.

Смразяващо чувство обзе Лепски, когато погледна в черните й, студени очи. От опит познаваше, когато някой е опасен, а тази жена изглеждаше точно такава. Сети се, че пистолетът му е в спалнята.

— Ти ли си човекът, който застреля мъжа ми? — продължи Анита.