Джеймс Чейс - Приятна вечер

— Гледай — извика Фуентес и посочи вратата на асансьора. Беше светнал сигнал „Заето“.

— Сега — усмихна се злобно Мануел — първа ще излезе жената. Аз ще я хвана. Ти ще насочиш пистолета към мъжа и запомни — никаква стрелба.

В частния асансьор, потеглил нагоре от фоайето на хотела стоеше Мария Уорънтън във весело настроение. Бе спечелила 20 хиляди долара в казиното.

— Виждаш ли — тя целуна Уилбър. — Казах ли ти, че съм родена с късмет. Нека си поръчаме шампанско и сандвичи с хайвер. Огладнях от вълнение.

Умирайки за сън, Уилбър се помъчи да се усмихне.

— Щом искаш, добре — отвърна той и когато асансьорът спря, отвори вратата и застана встрани, за да мине Мария.

Тя тръгна към стаята, но изведнъж спря, защото една силна ръка я хвана за гърлото и тя усети болка от някакво острие опряно на бузата й.

— Ако извикаш, ще те намушкам! — избоботи един дебел глас в ухото й.

Миризмата на мръсотия и мъжка пот я накара да се свие.

За момент се парализира от шока, но се съвзе.

— Махай се от мен, вонливец такъв! — изрече тя с нисък, но твърд глас.

Уилбър се намери срещу нисък, дебел мъж, облечен с мръсна бяла риза и парцаливи дънки. В дясната си ръка държеше пистолет.

Армейската подготовка на Уилбър му помогна да преодолее шока, но като видя огромния мъж, с вид на озлобена маймуна, който държеше жена му, сърцето му заби лудо.

— Чу ли? — изсъска Мария. — Махни се от мен!

Мануел я пусна и отстъпи с усмивка.

— Хайде да не усложняваме нещата — каза той и размаха пробляскващ тънък нож. — Нали не искате да бъдете намушкани. Спокойно, седнете и двамата.

Мария погледна Уилбър и вдигна рамене.

— Обир, предполагам. Боже, колко досадно! — рече тя, приближи се до дивана и седна.

Възхитен от куража и самообладанието и, избутан от Фуентес, Уилбър отиде и седна до нея.

— Вземете парите и се махайте, вонливци — Мария пренебрежително хвърли чантата си в краката на Мануел. Той я подритна на Фуентес, който я вдигна, отвори я и се загледа изумен в купчината пари, спечелени от Мария в казиното.

— Гледай, гледай! — извика той на Мануел.

Мануел не му обърна внимание. Той се беше втренчил злобно в Мария.

— Да, госпожо, ние миришем, защото сме бедни. Не сме като вас. Но вие също миришете. — Той се приближи толкова бързо, че нито Мария, нито Уилбър можаха да реагират. Блестящото острие докосна роклята й. Острия като бръснач нож преряза презрамките на раменете й и предната част на роклята се свлече в скута й. Мария погледна към срязаната рокля, после към Мануел.

— Копеле мръсно — извика тя и очите и проблеснаха.

— Да, госпожо — усмихна се Мануел зловещо. — Добре, аз съм копеле, но ти имаш късмет с мен. Вместо да ти срежа роклята, можех да ти изпонарежа симпатичното личице. Можех да ти отрежа и носа. Така че имаш късмет. — Той се приближи до нея. — Отсега нататък си дръж устата затворена, ясно ли е? Още една дума и ще ти пострада външният вид.

Красотата на Мария означаваше за нея много повече от всичко останало на света. Тя замръзна. Куражът й се стопи и тя здраво се вкопчи в ръката на Уилбър.

Уилбър знаеше, че Фуентес е зад него с пистолет в ръка и се въздържаше да скочи върху Мануел. Този плешив, приличащ на маймуна мъж, го смразяваше. Като гледаше зловещата му усмивка, той беше сигурен, че такъв може да обезобрази Мария при най-малкия повод.

— Мария, те са тук за диамантите — прошепна й той трескаво, — свали ги и ги хвърли на пода. Тогава ще си идат.

С треперещи пръсти Мария посегна да свали обеците си, но Мануел поклати глава.

— Не, госпожо, запази си хубавите диаманти. Какво би могъл да прави с тях един беден, миризлив кубинец като мен? — Той отмести погледа си върху Уилбър. — Ние искаме пари, господин Уорънтън! Искаме пет милиона долара и няма да си тръгнем, докато не ги получим в сто пачки!

Уилбър се втренчи в него.

— Нямаме толкова пари. Вземете диамантите и се махайте!

Мануел отново се засмя зловещо.

— Баща ти има. Ще чакаме да му се обадиш. Кажи му, че ако не получим пет милиона долара в сто пачки, ще ти отрежа проклетите уши и ще нарежа лицето на жена ти на парчета.

Застанала в сянката, Анита слушаше. Пръстите й продължаваха да галят дръжката на ножа.

В помещението на сейфа, сега със зейнала врата, Брейди отваряше касетките със скъпоценностите. Той работеше бързо и сръчно, подсвирквайки си „Любовта е най-сладкото нещо“, любимата му песен по време на работа. Като отвореше касетка, подаваше я на Баниън, който изпразваше съдържанието в малко куфарче.