Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Работата е там, че той изчезна. Вече от четири дни. А е само на три годинки — обясни брат й.

— Казва се Уилям — оповести медиумът без колебание. Без съмнение Мургавия бе имал задачата да установи факти като този.

— Уили. — Гласът й трепереше от страдание. Тя без никакво съмнение налапваше въдицата.

Дойл крадешком огледа стаята, спря за малко по-дълго поглед на тавана, на драпериите, търсейки да зърне поне следа от прекарани жици или монтирани прожекционни апарати. Но не видя нищо.

— Разбирате ли… ние вече бяхме в полицията. Това не ни помогна… Не знаем жив ли е, или мъртъв! — Дълго сдържаното й безпокойство избухна. — Господи, щом знаете толкова много, значи знаете и защо съм дошла тук! — За един кратък миг погледът й срещна този на Дойл и тя усети съчувствието му. — Моля ви… моля ви, кажете ми. Ще полудея!

Усмивката върху лицето на медиума изчезна. Тя мрачно кимна с глава.

— Един момент.

Очите й се затвориха, главата й отново бавно се наклони назад. Никой не пускаше ръцете на съседите си. Тишината, която настъпи, бе толкова тежка, сякаш можеше да се докосне с ръка.

Неочаквано бременната ахна. Беше вдигнала очи и гледаше над масата, където се материализираше въртяща се идеална сфера от бяла мъгла. Тя бавно се разширяваше, изпускаше извити валма от ядрото си и плавно се сплескваше. Изпусканата материя се разстилаше и постепенно ставаше ясно, че приема очертанията на някаква местност: хълмове, хребети, полуострови — всички опитващи да се вместят в невидима рамка.

Карта ли беше това? Промените забавиха своя ход, очертанията се избистриха и с едно последно махване на вълшебната четка пейзажът се изчисти: картината бе изградена от полусенки, цветовете бяха някак убити, очертанията не бяха така контрастни както на фотография, но в тях се долавяше намек за движение, а дори в известна степен и за звук, сякаш сцената бе наблюдавана от много далеч през мощен далекоглед.

Малко дете лежеше свито до дънера на дърво. Беше обуто в къси панталонки, ризката му бе провиснала, имаше чорапки, но нямаше обувки. Ръцете и краката му бяха здраво завързани с въже. На пръв поглед изглеждаше, че спи, но по-внимателното взиране показваше, че гърдите му спазматично се повдигат дали поради плач, или защото кашляше, това не бе възможно да се определи до момента, когато в стаята се разнесе невъзможното да бъде сбъркано задавено детско хълцане.

— Господи, който си в небесата… това е той, той е! — простена лейди Никълсън. Сцената не я бе довела до униние, а по-скоро бе изострила вниманието й докрай.

Междувременно картината от призрачния дагеротип продължаваше да се изчиства: на няколко стъпки от момчето, легнало върху купчина покрити със слана листа, течеше малък поток; въжето, пристягащо китките му, отиваше към един от ниските клони на съседното дърво; зад него се виждаше иглолистна гора; точно в краката на момчето лежеше някакъв предмет — малък, квадратен, ръчно изработен… кутия, върху която се четяха буквите КВИ…

— Уили! — извика лейди Никълсън.

— Къде е той? Къде е той? — искаше да разбере брат й. Изумлението явно му пречеше да изрази възмущението си.

Потънала в транс, медиумът не отговори.

— Кажете ни! — настоя братът и явно смяташе да каже още нещо, но в този миг въздухът в стаята буквално се раздра от мощен налудничав тръбен звук, без никаква хармония или ритъм.

Дойл застина парализиран, смачкан от унищожителната тежест на вибрациите.

— Тръбата на Гавраил! — изкрещя мъжът отляво на Дойл.

Нещо черно и противно изпълзя в увисналата над главите им картина. Една сянка, по-скоро усещана, отколкото видима, мазна, гадна и отблъскваща, натрупваща маса, но без да се разширява, постепенно изпълваше картината, изтласкваше светлината от нея и настъпваше към момченцето.

Осъзнаването, че вече се е сблъсквал с това нещо, каквото и да бе то, остави Дойл безмълвен и трескаво опитващ се да намери каквото и да било рационално обяснение. Съзнанието му безмълвно изкрещя: Това не е Смърт, а Унищожение!

Кошмарът ставаше оглушителен. Дълъг бронзов рог се появи във въздуха срещу картината и неистово заподскача. „Това е първата ви грешка!“ — с тази мисъл Дойл се опита да излезе от ступора, в който бе изпаднал, и се взря да открие в образа нещо фалшиво.

Извивайки се в гладна спирала около детето, фантомът изсмука и последната светлина от видението, поглъщайки и звука на неговия плач само миг преди всичко да изчезне. Лейди Никълсън изпищя.