Филип Шелби - Разплата

Единственото сигурно нещо беше смъртта на майор Моли Смит. Снимките го доказваха по категоричен начин. Коупланд знаеше, че ако заключението на съдебните лекари относно часа на смъртта не беше погрешна, то тя наистина не е имала време да му позвъни в Атланта. Според пресмятанията, едва ли е успяла да стигне много далеч от летище „Нешънъл“ край Вашингтон, преди да бъде отвлечена.

Коупланд нито пушеше, нито пиеше, но сега изпита непреодолима потребност от нещо отпускащо. Бети… Да, нуждаеше се от Бети. Да поговори с нея, да чуе гласа й. Трескаво се зае да пресмята колко може да бъде сега часът в Аризона според тамошното часово време. Три пъти повтори наум изчисленията, за да е сигурен, че няма да допусне грешка. Да, най-вероятно е сега тя да е още в леглото. Може би се е прибрала много уморена — нейният полет беше по-дълъг от неговия, после е пътувала с автобус поне два часа, а може и повече, ако е имало престои по пътя.

„Ами ако вече убиецът я е настигнал…“

Коупланд изтича до банята, за да повърне в тоалетната чиния. Извърна се към душа с хълцане и остана там, докато стичащата се вода най-после успя да отпусне нервните му тикове. После се наметна с още влажната хавлия и се довлече до спалнята. Приседна на ръба на леглото с поглед, втренчен в телефона.

Помнеше наизуст номера на Бети в Аризона. Но не можа да събере смелост да й позвъни — не беше сигурен кой ще му отговори, ако въобще някой вдигне слушалката.

Все пак можеше да предприеме нещо, което да го успокои — нещо практично, което Моли навярно би одобрила — ако още беше жива. Той набра номера, който тя го бе накарала да запомни наизуст. Трябваше да го набере два пъти, понеже от вълнение първия път забрави да започне с „8“ — кода за междуградски разговори от Атланта.

Един телефон в зоната, избирана с код 703, започна да звъни. Коупланд може би подозираше, но не можеше да знае със сигурност, че това е номерът на домашния телефон на Моли Смит в апартамента й във Форт Белвоар. Но не предполагаше, че всички разговори от този телефонен пост автоматично се записват от телефонната компания „Бел Атлантик“ по специалното настояване на Военната прокуратура.

Но дори и да знаеше всичко това, той нямаше откъде да научи, че към телефона в апартамента на Моли Смит е включено подслушвателно устройство. Не знаеха нито във Форт Белвоар, нито в телефонната компания. След като беше привършил с огледа на апартамента, Инженера беше отворил телефонния пост в сутерена на сградата, за да монтира устройството за електромагнитно засичане на разговорите. За да установи от кой номер е всяко външно повикване, на това устройство му бяха достатъчни само тридесет и пет секунди. При десетото позвъняване Коупланд задържа линията за двадесет и две секунди.

Можеше да изчака още, като остави линията включена, със слушалка, притиснатата към ухото си — отчаян дали въобще ще успее някога да се свърже. Обаче на единадесетия път отсреща се чу някакъв непознат глас:

— Ало?

Коупланд беше толкова изненадан, че за малко да отговори на непознатия. Но гласът беше мъжки, твърд и спокоен, а Моли му беше гарантирала, че никой друг, освен нея, не знае този номер. „Полицията е там“, помисли си Коупланд и веднага затръшна слушалката.

Цифровият часовник на телефона беше замръзнал на 33 секунди.

Следващият път, когато се осмели да погледне към часовника, беше чак след половин час. Коупланд се надигна от леглото, отиде до хладилника, извади малка бутилка със студена минерална вода и я изпи на един дъх. Моли беше мъртва. Някой се беше добрал до номера на телефона, за който тя му бе казала, че никой друг няма да знае.

Разтвори плъзгащата се врата към балкона и излезе навън в полумрака. По залез Атланта бе много красива. Коупланд си спомни за Бети. Тя беше жива, той можеше да се закълне. Интуицията му не го лъжеше. Това, което се бе случило във Вашингтон, не я засягаше.

Нито сега, нито за в бъдеще.

Тази насока на разсъждение го зарадва. Ако Моли е разкрила пред някого къде се укриват двамата информатори, той вече щеше да е мъртъв. Или поне отвлечен. Самолетите поглъщаха разстоянието между Вашингтон и Атланта само за час и петдесет минути. Всеки преследвач отдавна щеше да е пред вратата на стаята му в хотела.

Но Моли вече беше мъртва и по всяка вероятност беше отнесла в гроба тайната си за двамата информатори — за него и за Бети. Те бяха в безопасност, поне засега. Разполагаха с достатъчно време, за да преодолеят първоначалната паника, да се окопитят и да обмислят изход от ситуацията, в която се бяха озовали. Не е възможно Моли Смит да е била единствената, която е знаела за тях. Навярно някъде във Военната прокуратура се съхраняват данни. Хората, ангажирани с разследването на убийството на Моли, може би ще се натъкнат на тези данни. Те са военни следователи, опитни и сериозни специалисти…