Майкъл Харви - Свидетелят от влака

Ноулън вдигна с два пръста някакво микроскопично мъхче от панталона си.

— Мистър Дохърти отправял ли е някакви конкретни заплахи?

— В това му беше силата.

— Конкретни заплахи срещу град Чикаго?

Погледнах към черния костюм, който се казваше Даниелсън.

— Този човек отваря ли си някога устата?

Ноулън премигна зад очилата си.

— Отговорете на въпроса, мистър Кели.

— Не, не ми е посочвал конкретно какво планира. Мисля, че беше на път да го направи, когато нещата излязоха извън контрол.

Ноулън се наведе напред.

— И вие го застреляхте?

Кимнах.

— Каквото и да бе намислил Джим Дохърти, подробностите умряха заедно с него. Мисля обаче, че имам известна идея.

Даниелсън се размърда на стола си и най-после проговори:

— Нас не ни интересуват тъпите ви идеи, мистър Кели. Ние сме тук за черното куфарче, което сте взели от дома на Дохърти. Дайте ни го и този разговор приключва. Или продължавайте да се инатите глупаво и ще преминем към следващата фаза.

— Не знам нищо за никакво куфарче — казах аз и погледнах към килера, където твърдото черно куфарче от кухнята на Дохърти си лежеше кротко на една лавица.

Даниелсън завъртя очи към Ноулън, който на свой ред погледна кмета. Уилсън потърка с пръст устните си.

— Господа, бихте ли ни оставили насаме за малко?

На Даниелсън тази идея явно не му хареса, но Ноулън го дръпна настрани и зашепна нещо в ухото му. Накрая Даниелсън отстъпи и вдигна ръка с пет разперени пръста.

— Пет минути, господин кмете!

Двамата с Ноулън си взеха балтоните и излязоха да се поразтъпчат. Горилата с кашмиреното палто се изниза след тях. Забелязах, че влачи левия си крак и се надявах да го боли зверски. Уилсън изчака, докато вратата се затвори, и се обърна към мен:

— Какво искаш, Кели?

— Откъде знаете, че искам нещо?

— Колко пъти съм говорил с теб, без да поискаш нещо?

— Имам усещането, че знаете за тия типове толкова малко, колкото и аз.

— Агенцията за вътрешна сигурност?

Кимнах. Кметът отново вдигна Маги от пода и я погали по темето. Очите й веднага започнаха да се затварят от блаженство.

— Знаеш ли колко често ме викат за съвещания с тия тъпанари? — каза Уилсън. — Първият път беше малко след единайсети септември, когато на всички ни се беше дръпнало лайното от страх. Те седяха насреща ни, два часа ни занимаваха с глупости, но не обелиха дума какво всъщност се е случило. Оттогава все си измислят разни дивотии: ту питейната вода била отровена, ту някой поръсил някаква гадост в центъра на града, ту друг качил атомна бомба в куфарче на върха на Сиърс Тауър… Кой знае всъщност какво става! И да ти кажа ли до какъв извод стигнах един ден? Че не ми пука.

— Не ви вярвам, господин кмете.

Уилсън вдигна ръка.

— Изслушай ме! Разбира се, че ми пука. Искам да кажа: какво можем да направим ние по въпроса? Ако някой реши да се самовзриви във Водната кула днес следобед, какво може да направи чикагската полиция, за да го спре? Нищо, освен да разчисти после улицата, за да минат линейките. Ние не разполагаме нито с професионалните познания, нито с живата сила, а съм сигурен и че федералните едва ли ще ни светнат навреме, за да се подготвим, ако ни се гласи нещо. Та ти ме питаш какво искам да ти кажа с всичко това, нали така?

Кимнах.

— Искам да ти кажа нещо, което аз самият знам отдавна. Когато ни се изсипят на главата хора от Агенцията за вътрешна сигурност, ние им се усмихваме и гледаме да не ги дразним. Изслушваме им учтиво дивотиите, проявяваме подходяща загриженост и ги отпращаме по живо, по здраво. Ако ли пък успеят да пипнат лошите, толкова по-добре.

— Ами ако не ги пипнат?

— Това е хубавото в тази работа. Досега не е имало случай да не ги пипнат, както викаш, просто защото не е имало кого да пипнат. Поне в тоя град, да чукаме на дърво. Но като се замислиш, това е единственото, което ние можем да направим. Както и да управляваме риска.

— Какво означава това?

— Добър въпрос, мамка му! Ти даваш ли си сметка какви ще бъдат човешките жертви при една такава терористична атака?

Поклатих глава.

— Сто хиляди, минимум. А пък ако тия лайнари изкарат късмет, могат и милион да очистят като едното нищо. — Уилсън се изхили гърлено на купищата трупове, които рисуваше въображението му. — При биологична атака няма да смогваме да погребем умрелите. Ще трябва да ги горим на клади. На клади, Кели! Хората няма да понесат такъв ужас. Така че хватката е да обърнем посланието. Да го направим позитивно. Да изглеждаме сериозни и концентрирани, но не прекалено уплашени. Там е хватката.