Майкъл Харви - Свидетелят от влака

— Искате да кажете, че представата за Второто пришествие е много по-страшна от реалността?

— Именно. Вземи например оня тъпак Дохърти. Той нямаше никакво оръжие за масово унищожение, братле! През цялото време те е будалкал!

— Ами „Име Господне“?

— Какво толкова е станало? Той заплашваше да зарази всички църкви, разправяше, че щели да измрат хора, бла-бла-бла-бла… И какво направи накрая? Сипа малко амоняк в светената вода, това направи.

— Трябва да е било нещо повече от амоняк.

— Добре, де, добре. Специален амоняк. Въпросът е: колко души загинаха? Колко са още в болница? Николко. Тоя мизерник знаеше само да лае, като цялата им останали пасмина. Това по принцип не го казвам пред никого, но ония на единайсети септември извадиха голям късмет. Невероятен късмет! А пък ние през следващите сто години ще похарчим милиарди долари в очакване да падне и другата обувка.

— Която така и няма да падне?

— Не и докато аз съм тук. Така че ти не се вайкай толкова за тоя Дохърти. Ако е могъл да подпали града, щеше да го е направил. Човекът просто искаше да се избудалка с нас и най-вече с теб. И накрая да ти убие гаджето, а ти да гледаш отстрани как го прави. Слава Богу, че не успя.

— Какво искате от мен?

— Дай им куфарчето и да забравим цялата тази история.

— Смятате, че е у мен?

— Знаем, че е у теб. Лосън го споменава в рапорта си. Пише, че едва ли било кой знае колко важно, но го видяла в кухнята на Дохърти. Следователно ти си го взел. А тези типове са дочули това и сега са настръхнали.

— Искате ли да знаете какво има вътре?

— Не особено.

— Няма нищо. Само някакви стиропорени гнезда, в които е имало нещо.

— Виждаш ли, пак нищо. Дай им куфарчето, Кели. Ти може да се мислиш за Джон Уейн, а може и наистина да си като него. Но федералните пет пари не дават за това. Ще те прегазят, без да им мигне окото.

Уилсън притвори очи, наведе се и целуна Маги по темето.

— Добро кученце, Кели. И явно й харесва при теб.

Помислих малко за черното куфарче. За разговора ми с Мардж Конъли. За това как нещата да станат най-добре.

— Искам нещо в замяна.

— Изнудвач такъв! — Кметът се размърда на стола си и Маги вдигна очи нагоре.

— Нещо, което да си остане между нас двамата — казах аз. — Всъщност това може и да ви зарадва.

Уилсън постави внимателно палето на пода и се наведе напред. Ноздрите му потрепериха, сякаш се опитваше да надуши нещо.

— Изнудвач. Гаден, нагъл изнудвач. Казвай какво има.

И аз му казах. Не всичко, но достатъчно. Той облиза устни и се ухили.

— Империята на злото, а? Ах, мамка му! Честно да ти кажа, Кели, впечатлен съм.

Черното куфарче бе забравено, поне за момент, докато излагах останалата част от предложението си пред кмета. В общи линии то го зарадва, както и бях очаквал.

Вятърът блъскаше яростно по прозорците ми. Наближаваше седем сутринта, а аз изобщо не бях лягал. Отпих от поредната чаша кафе и надникнах навън. Един врабец отвърна на погледа ми с черните си очи. Перцата му бяха разрошени от ледения повей. Насочих вниманието си към папката върху бюрото. Вътре се намираше всичко, което ми бе нужно за деня. Най-отгоре лежеше пистолетът ми. Пъхнах го в кобура и за последен път прегледах съдържанието на папката.

Бях предал на Агенцията за вътрешна сигурност онова черно куфарче с цялата история, която то имаше да разкаже. След което се бях заловил за работа, за да сглобя от документите, с които разполагах, от интернет и от няколкото проведени телефонни разговора онова, което ми трябваше. Кметът ми се бе обадил към единайсет и после отново в полунощ, като ми бе подал на части информацията, за която го бях помолил. При това не бе задавал излишни въпроси. Нито пък бе поканил някого за свидетел на разговорите ни. Кметът не беше чак такъв глупак.

Затворих папката и отново погледнах през прозореца. Врабецът си беше все там, упорито вкопчен с крачка в опората, на която си бе избрал да кацне. Отпих глътка кафе. Птичката разпери крилца и изчезна, оставяйки зад себе голото, потрепващо от вятъра клонче на дървото.

Телефонът иззвъня. На дисплея беше изписан номерът на Родригес. Обаждаше ми се за трети път тази сутрин. Оставих го да си звъни и влязох в спалнята. Маги ме следваше по петите. Клетката беше до леглото ми заедно с чувалчето й с храна и всичките й играчки. Седнах на леглото, а тя се настани по гръб в скута ми и вирна крачета, за да я почеша по корема. Аз, разбира се, изпълних желанието й.