Майкъл Харви - Свидетелят от влака

Извадих от архива си черно-жълтото лого, което Хюбърт бе идентифицирал като търговска марка на Си Ем Ти, и надписа „Уобаш Рейлуей“ със съответния ретро шрифт. Направи ми впечатление нещо, което не бях забелязал преди: влакът на Си Ем Ти имаше върху предницата на локомотива си странен знак, подобен на буквата t . Погледнах отблизо надписа на „Уобаш“. Буквата l от „Рейлуей“ беше пресечена с чертичка, в резултат от което също приличаше на t . Или може би и в двата случая това не бяха букви, а малки кръстчета? По дяволите!

След още четирийсет минути аз бях все така заровен в старите книжа, когато телефонът ми иззвъня. Мардж Конъли бе направила чудото със снимката от аутопсията. Свалих файловете, които ми бе изпратила, и прекарах следващия един час на телефона със съдебната лекарка. Накрая й благодарих и прекъснах разговора.

Затворих очи и си представих всички тези късчета от мозайката, които плуваха в мрака. Постепенно едно, после второ, после трето престанаха да се въртят във всички посоки, застинаха неподвижно пред очите ми и се сглобиха едно с друго. Картината се изясни, ясно се очерта конкретно лице. Принтирах снимките, които ми бе изпратила Мардж, прибрах документите от Сол Бърнстайн и заключих кантората след себе си.

Трябваше да се досетя, когато не чух скимтенето на Маги зад входната врата. Но умът ми беше другаде, потънал в бездънните, усукани бездни на Си Ем Ти Холдинг и под въздействието на една конкретна снимка от аутопсията на моя приятел. Бях вече по средата на хола, когато вдигнах поглед и я видях, размахала опашка, удобно настанена в скута на самия кмет на нашия славен град, почитаемия Джон Уилсън.

— Хубаво кученце, Кели. На твое място бих си го пазил повече. — Кметът почеса Маги зад ушите и я пусна на пода. После посочи двамата мъже, седнали от двете му страни. — Това са федерални агенти. Искат да ти зададат няколко въпроса.

Седнах на единствения останал свободен стол в стаята и огледах двата костюма: един черен и един син. И двамата едва ли имаха общо сто килограма телесно тегло. Истинската мускулна маса беше застанала зад тях — някакъв тип с вид на полузащитник от футболен отбор, изтупан с кашмирено палто, черни кожени ръкавици и черни очила, които покриваха и слепоочията му.

— А какво прави Терминатора отзад? — попитах аз.

Няколко секунди никой не отговори и накрая Уилсън отново взе думата:

— Казах им, че си разумен човек, но те решиха да действат предпазливо. Все пак имаш пистолет и тъй нататък.

— А пък вие дойдохте просто за компания, а?

Уилсън разтегна дебелите си бърни в тънка усмивчица.

— Дойдох, за да защитя интересите на този град, Кели. А може би и твоите.

— Слушам внимателно — казах аз.

Синият костюм постави върху холната ми масичка дипломатическо куфарче и щракна ключалките. Вътре видях нещо да се червенее и се досетих какво може да е. Междувременно костюмът отвори уста и потвърди предположенията ми:

— Мистър Кели, казвам се Лио Ноулън. Това тук е доктор Матю Даниелсън. И двамата сме от Агенцията за вътрешна сигурност.

Ноулън не ми показа служебна карта, нито пък аз му я поисках.

— Знаем, че сте участвали в залавянето и ликвидирането на Джим Дохърти — продължи Ноулън. — Знаем също, че той е говорил с вас за определена червена папка, която се е намирала у него в момента, когато е бил застрелян.

— Така и не можах да видя какво съдържа тази папка — казах аз. — Агент Лосън я взе със себе си от мястото на инцидента.

Ноулън кимна.

— Въпреки това имаме основания да мислим, че въпросната папка и естеството на нейното съдържание продължават да ви интересуват.

— А вие откъде бихте могли да знаете това, мистър Ноулън?

Ноулън бръкна в куфарчето си и извади някакви книжа.

— Работим по една федерална директива, наречена „Кибер инициатива“. Това ни дава право наред с останалото да следим интернет трафика и други дейности, които биха могли да представляват заплаха за нашата национална сигурност.

Погледнах към кмета, който повдигна едновременно вежди и рамене.

— И на мен ми казаха същото, Кели. Може би ти ще обясниш останалото.

Обърнах се към Ноулън.

— Червената папка, за която говорите, съдържа доклад на Пентагона, излязъл през 1998 година под заглавие „Тероризъм 2000“. Да, видях заглавието в къщата на Дохърти. И после наистина потърсих това-онова в интернет.

— Защо? — попита Ноулън.

— А защо не, по дяволите? Ако човек като Дохърти разнася нещо такова насам-натам, това предизвиква вниманието ми. А с вас не е ли така?