Том Кристенсен - Драконът

Далайла отиде към вратата.

– Дипломатическото куфарче. Знаете ли...

– Много ви моля – прекъсна я той с престорено дружелюбие, внимателно я хвана за ръката, отведе я през вратата и по-нататък до входната врата и до главния вход. Тя се остави да я водят, тялото ѝ беше вкочанено, не можеше да се възпротиви.

В момента, в който я отведе на тротоара отвън, той я погледна. Очите му се разходиха от голите ѝ колене до гърдите и след това по лицето ѝ.

Тя стоеше като вкаменена.

– Кени си е имал достатъчно проблеми – каза той. – Но сега е мъртъв. Не ни измъчвайте повече. Ние не искаме да имаме нищо общо с вас. Сега си вървете и си намерете други... клиенти.

Когато вратата се затвори, изведнъж ѝ просветна какво мислеше и имаше предвид този боклук. Не можеше да повярва, че е истина.

Колегата на Бидерман и светлокосата секретарка смятаха, че е уличницата на Бидерман. Това си мислеха те – че тя, Далайла Таха, е обикновена уличница.

Беше обедна почивка. Мартин и Андреас бяха ходили до"7-Eleven" [19] Международна верига магазини. , който се намираше точно до училището. Така правеха обикновено. Бяха си купили по едно парче пица и кола. Струваше им 110 крони и Мартин плати.

– Ще се наакаме през последните часове – каза Андреас, докато навиваше мазната хартия от пицата на кръгло топче, след което го хвърли към кофата за боклук, намираща се до магазина. Не уцели. – Имаме проучване и обществени науки отново.

Мартин се ухили.

– Ама ти да не помниш програмата наизуст?

Андреас вдигна рамене, но Мартин видя, че се изчерви.

Директорът винаги казваше, че Андреас би могъл да стане отличник в училище и да получава високи оценки, ако положеше поне малко усилия. Но Андреас не се опитваше.

– Какво ще правим? – попита Мартин.

– Локър – каза Андреас. – Носиш ли парите?

Мартин кимна.

Пликът с оставащите девет хиляди евро и почти двайсет и пет крони беше в джоба на капака на училищната му чанта. Не смееше да ги остави у дома. Металното куфарче беше изхвърлил на боклука вчера следобед, а документите и картите памет беше оставил в цялата бъркотия на най-голямото чекмедже на бюрото. Руар не разбираше от техника така или иначе – а документите, които се намираха в металното куфарче не съдържаха нещо, на което Руар би реагирал. Но парите не смееше да остави в стаята си.

Закрачиха един до друг с по една презрамка на рамото, така че раниците им висяха накриво надолу по гърбовете им. И двамата все още държаха в ръце шишетата от литър и половина кока-кола.

– А между другото – каза Андреас и спря. Внезапно се усмихна и се обърна към Мартин. – Гледах разни работи по телевизията вчера. По новините.

– И какво?

– Знаеш, че онзи... – Андреас описа кръг във въздуха с показалеца си, докато мислеше – Ферен – нали така се казваше?

Мартин вдигна рамене. "Аз поне не си спомням."

– Онзи, който се развилня в офиса, знаеш го – онзи, когото качихме в YouTube.

– Да?

– На едно от видеата този Ферен говори с друг човек, спомняш ли си това?

Мартин набръчка чело, опита се да помисли.

– Да...

– Онзи, с когото Ферен разговаря, го даваха по телевизията вчера. Спомням си го. Един министър или нещо такова.

– Министър ли?

– Да! Интервюираха го за нещо в "Преглед на деня". И той беше на същото видео, сигурен съм, заедно с господин Откачалка, Ферен. Напълно сигурен съм.

– Боже мой! За какво разговаряха?

Андреас разтърси глава.

– Да вървим да гледаме видеото, а?

– Не знам. – Мартин потегли.

Андреас го изгледа учудено.

– Страхуваш ли се от него?

Мартин почервеня.

– За кого говориш?

– За доведения ти баща.

– Не ме е страх, мамка му! Не ме е страх от тоя кучи син!

– Тогава да отиваме у вас.

Мартин вдигна рамене.

– Добре. Но ще престанем да пушим и да ядем сладкиши в стаята ми – предупреди тихо той.

– Страхуваш се.

– Не е вярно! – Мартин погледна Андреас и се насили да се усмихне. – Може би трябва да качим и този запис?

Андреас се изкикоти.

- И аз си го помислих.

Мартин остави раницата си на асфалта, сложи вътре наполовина пълното шише, закопча чантата и отново си я сложи на гърба.

– Да тръгваме тогава.

– Много вкусно – каза Ферен и избърса устата си с бяла салфетка. – Трябва да призная, че норвежката храна често ми липсва, когато съм в Судан. Хубава треска, Катрине – каза той и се усмихна на съпругата на министъра на развитието Кристер Холтедал, – чудно хубава.