Стивън Кинг - Търси се

— Дадено.

— През ноември мама ме заведе в „Чан“ — така го наричат момичетата, — когато имаха ден на отворените врати. Не каза на татко, за да не го ядоса, обаче ме заведе, защото се надяваше да съберат пари за таксата, особено ако получа стипендия като крайно нуждаеща се. Знаеш ли какво означава това?

— Да.

— Тогава обаче пликовете с пари пристигаха всеки месец и още не беше настъпило необичайното застудяване през декември и януари… С мама разгледахме класните стаи и лабораториите. Имат поне един милион компютри. Разгледахме и физкултурния салон, който е грамаден, и банята. Представяш ли си, там всяко момиче разполага с кабинка за преобличане — не е като съблекалнята в нашето училище, която прилича на конюшня. Имахме си и нещо като екскурзоводка. Познай коя беше.

— Барбара Робинсън ли?

Тина се усмихна:

— Много се зарадвах, като я видях. — Усмивката ѝ помръкна. — Поздрави ме, прегърна ме и попита как съм, но разбрах, че почти ме е забравила. Което си е съвсем нормално, нали? Знаеш ли, че тя заедно с Хилда, Бетси и с още две момичета от стария квартал са били на концерта на „Раунд Хиър“? Когато онзи тип, дето прегази татко, се е опитал да взриви залата.

— Да. — Пит знаеше и още нещо — че братът на Барбара Робинсън има голям принос за спасяването на момичетата и вероятно на още хиляди зрители. Бяха му дали медал за храброст и май му бяха връчили символичен ключ за града. Да, постъпката му беше геройска. А той, Пит Саубърс, не беше герой, а най-обикновено момче, което тайно изпраща откраднати пари на родителите си.

— Знаеш ли, че и аз щях да съм в онази зала?

— Какво? Не!!!

— Да. Момичетата ме поканиха да отида с тях, обаче аз отказах под предлог, че съм болна. Всъщност мама ми каза, че не може да ми даде пари за билет. След няколко месеца напуснахме онзи квартал и се преместихме тук.

— Леле, какъв късмет!

— Да, пропуснах големия купон.

— Разкажи още нещо за „Чапъл Ридж“.

— Ами, всъщност не е нещо особено. Нортфийлдската гимназия е чудесна. А щом учителите разберат, че съм сестра на отличника Питър Саубърс, ще ми пишат шестици по милост.

Внезапно Пит се натъжи, малко оставаше да заплаче. Колко трогателна беше вродената доброта на сестра му, съчетана с грозните пъпки на челото ѝ. Дали в училище ѝ се подиграваха за акнето? Рано или късно щеше да се случи.

Разпери ръце, а когато тя се приближи, я прегърна. После я хвана за раменете и я погледна в очите:

— А за онези пари… не ги пращах аз.

— Да, бе, да. Последен въпрос — тетрадката, която онази вечер пъхна под възглавницата си, при парите ли беше? — Изкиска се и добави: — Изглеждаше толкова гузен!

Той завъртя очи:

— Бягай в леглото, малката.

— Добре. — На вратата тя се обърна. — Обаче отделните кабинки за преобличане ми харесаха. И още нещо… Да го споделя ли? Сигурно ще ме помислиш за откачена.

— Казвай.

— В „Чапъл Ридж“ униформите са задължителни. Момичетата носят сиви поли, бели блузи и три четвърти чорапи. Също и пуловери — сиви като полите и тъмночервени. Барбара каза, че този цвят се наричал ловджийско червено.

— Униформи! Искаш да носиш униформа, така ли?

— Знаех си, че ще ме помислиш за откачена. Защото вие, момчетата, не разбирате момичетата. Момичетата ще те скъсат от подигравки заради лошо съчетани дрехи и аксесоари, а пък ако се обличаш с вкус, но прекалено често носиш едни и същи дрехи, подигравките пак са ти в кърпа вързани. Можеш да носиш различни блузки, да си сменяш прическите, но скоро те — гадните момичета — ще разберат, че притежаваш само три жилетки и шест свестни поли. Нямаш представа какво се случва тогава. Обаче ако всички са с униформи… — Тя отново духна от челото си немирния кичур. — Надали ще ме разбереш, момчетата нямат тези грижи…

— Разбирам те.

— Мама обеща да ме научи да си шия дрехи по кройки от модни списания — „Симплисити“, „Батърик“ — и тогава ще имам по-богат гардероб. А и в сегашното училище имам много приятелки.

— Например Елън.

— Елън е свястна.

„И след гимназията ще стане сервитьорка — помисли си Пит, но си премълча. — Разбира се, ако не забременее на шестнайсет.“

— Всъщност дойдох да ти кажа да не ме мислиш. Така де, ако се тревожиш за мен.

— Не се безпокоя. Знам, че нещата ще се подредят. И не аз изпращах парите. Честна дума.

Тина се усмихна — едновременно печално и затворнически — и внезапно се състари:

— Ясно. Разбрах. — Излезе от стаята и тихо затвори вратата.