Стивън Кинг - Търси се

— Купува нов приемник, обаче…

— Не какъв да е приемник, а първия цветен телевизор в квартала. А след това?

— Измисля безумно успешната реклама за домакински препарат „Чисти с лекота “. Обаче…

Господин Рикър повдигна вежди в знак, че е любопитен да чуе аргументирано опровержение. Само че Пит не можеше да каже, че след една година Джими Голд се вмъква посред нощ в рекламната агенция с туба нафта и с кибрит. Че Ротстийн предсказва избухването на протестите срещу войната във Виетнам и в защита на гражданските права, като принуждава героя си да причини пожар, който почти изпепелява сградата, наричана „Храм на рекламата“. Че Джими зарязва семейството си, напуска на автостоп Ню Йорк, без да се обърне назад, става скитник като Хък и Джим. Не можеше да спомене тези събития, защото бяха описани в „Беглецът поема на запад“ — в роман, съществуващ само в седемнайсет гъсто изписани тетрадки, престояли повече от трийсет години в пътнически сандък, закопан под едно дърво.

— Хайде, изложи възраженията си — любезно каза учителят. — Умирам да разисквам книга с човек, който е в състояние да се аргументира. Предполагам, че вече си изпуснал училищния автобус, но на драго сърце ще те закарам до вас. — Потупа с длан корицата на тетрадката, на която Джони Р. и Ърни Х. — двама титани на американската литература — бяха вдигнали за наздравица големи чаши с мартини. — Ако оставим настрана неубедителното заключение, което отдавам на трогателното ти желание да видиш надежда в края на безкрайно потискащия последен роман от трилогията, работата ти е отлична. Изключителна! Затова говори, аргументирай своите но и обаче .

— Всъщност май имате право — смотолеви Пит.

Само че господин Рикър грешеше. Всяко съмнение в намерението на Джими да се върне към истинското си аз, предизвикано от края на „Беглецът поема на запад“, се разсейваше от последния и най-дълъг роман от поредицата „Беглецът вдига знамето“. Пит не беше чел по-хубава книга. И по-тъжна.

— Не си написал нито дума за трагичната смърт на Ротстийн.

— Да.

— Ще ми кажеш ли защо?

— Може би защото не пасваше на темата, а и докладът щеше да стане твърде дълъг. Пък и… колко нелепо е да умре по този начин, да стане жертва на някакви си крадци.

— Трябвало е да остави парите си в банката — възрази учителят, без да се горещи, — обаче ги е държал вкъщи и това е било известно на много хора. Не го съди прекалено строго. Мнозина писатели са боравили глупаво или безразсъдно с парите. Чарлс Дикенс издържал цял куп роднини лентяи, сред които бил и баща му. Самюъл Клемънс едва не се разорил заради неуспешни сделки с недвижимо имущество. Артър Конан Дойл пръснал хиляди долари за мошеници, представящи се за медиуми, и още толкова — за фалшиви снимки на феи. Ротстийн поне е завършил трилогията, донесла му толкова пари и слава. Освен ако и ти като някои хора не мислиш, че той…

Пит си погледна часовника:

— Ъъъъ, господин Рикър… ако побързам, ще успея да хвана автобуса.

Учителят разпери ръце:

— Разбира се, тръгвай, няма да те задържам повече. Само исках да ти благодаря за великолепното есе… и да ти дам приятелски съвет: когато в единайсети клас и в колежа ти възложат написването на подобен материал, не позволявай на доброто си сърце да замъгли критичния ти поглед, който трябва да е ясен и безпристрастен.

— Да… добре — измънка Пит и побърза да излезе от класната стая.

Не му се искаше да обсъжда с господин Рикър възможността злодеите, отнели живота на Джон Ротстийн, да са откраднали заедно с парите куп неиздадени ръкописи и може би да са ги унищожили, решавайки, че нямат никаква стойност. Един-два пъти му хрумна да предаде на полицията тетрадките, макар че така родителите му щяха да разберат кой е загадъчният благодетел. Да, ръкописите бяха литературна съкровищница, но и доказателство за престъпление. От друга страна, престъплението беше извършено преди много години, безсмислено беше да се разравя тази престара история.

Нали?

Разбира се, беше изпуснал автобуса и му предстоеше да измине пеш трите километра до дома си. Нямаше нищо против. Още беше в чудесно настроение от похвалите на господин Рикър, а и тъкмо щеше да има време да подреди разбърканите си мисли. Всъщност умът му беше зает най-вече с неиздадените творби на Ротстийн. Разказите бяха неравностойни — само няколко си струваха да бъдат прочетени, — а стиховете (според скромното му мнение) бяха доста нескопосани. Обаче двете книги за Джими Голд бяха… бяха истинско съкровище. Съдейки по събитията в тях, Пит предполагаше, че последният роман, в който по време на антивоенния протест във Вашингтон Джими вдига запалено знаме, вероятно е бил написан през 1973, защото завършваше по времето, когато Никсън още е президент. Умът му не го побираше — защо Ротстийн не е издал продълженията на поредицата за Джими Голд (плюс още един роман, но за Гражданската война)? Бяха гениални!