Стивън Кинг - Търси се

— Не, не съм го направил — прошепна. Главоболието му беше по-силно от всякога, лявата половина на лицето му гореше. — Невъзможно е !

Нима? Напиеше ли се, всичко ставаше възможно. Черният звяр излизаше на свобода. В юношеството му този звяр беше вилнял в къщата в Шугър Хайтс и когато ченгетата пристигнаха, предупредени от безшумната аларма, Морис отчаяно се съпротивлява, докато единият не го удари по главата с палката; при последвалия обиск полицаите откриха, че джобовете му са натъпкани с бижута — повечето фалшиви, но някои, безгрижно неприбрани в сейфа от господарката на дома, много ценни, в резултат младият Белами беше изпратен в „Ривървю“, където щяха да му пръснат нежния задник и щеше да завърже интересни приятелства.

„Даваш си сметка, че олигофрен, способен на такава грандиозна тъпотия, спокойно може да се натряска и да се изфука, че е убил създателя на Джими Голд, нали така?“

От друга страна, имаше вероятност ченгетата да са го идентифицирали и да са го включили в списъка на издирваните престъпници.

— Искам гадже, ама да не ме побъъърква !

— Млък! — опита се да извика той, обаче от възпаленото му от повръщането гърло излезе само немощен хрип. Ох, колко го болеше главата! И лицето . Прокара длан по лявата си страна и озадачено се втренчи в люспите от засъхнала кръв, полепнали по дланта му. Отново докосна болното място, този път напипа най-малко три дълбоки драскотини. Следи от нечии нокти. До какво заключение стигаме, ученици? По принцип — въпреки че всяко правило си има изключение — мъжете удрят, а жените драскат. Вместо с юмруци дамите действат с нокти, понеже обикновено имат дълъг маникюр, идеален за причиняване на дълбоки рани по нечие лице.

„Дали съм се опитал да ѝ погаля котенцето и тя ме е издраскала?“

Опита се да си спомни, но удари на камък. Помнеше дъжда и фенерчето, осветяващо корените. Помнеше кирката. Бегло си спомняше как му се прииска да послуша игрива музика и как поговори с касиера в „Зоуни“. А останалото? Останалото тънеше в мрак.

„Може да е колата. Проклетият шевролет. Може би някой го е видял, когато излизах от зоната за отдих, и е забелязал окървавената предница, може би съм забравил нещо в жабката. Нещо, на което е написано името ми.“

Не, този вариант изглеждаше неправдоподобен. Фреди купи колата от полупияна бардама в някаква кръчма в Лин и я плати с парите, които тримата събраха помежду си. Договорът за продажбата беше на името на Харолд Финеман, най-добрия приятел на Джими Голд в „Беглецът“. Жената не видя Морис Белами, който благоразумно не се появи, докато вървяха преговорите по сделката. Освен това на излизане от търговския център той нарочно остави шевролета на видно място, малко оставаше да напише на предното стъкло „МОЛЯ, ОТКРАДНИ МЕ.“ Не, този автомобил — вече разглобен на части — сигурно гниеше на празен парцел или в Лоутаун, или край езерото.

„Добре де, как съм се озовал тук? — Отново се връщаше на този въпрос като хамстер на бягащо колело. — Ако някаква жена ме е издраскала с нокти, дали съм я нападнал? Дали не съм ѝ счупил челюстта?“

Нещо сякаш се провидя иззад черната завеса на забравата. Ако предположението му беше вярно, вероятно щяха да го обвинят в насилие, да го качат на големия зелен автобус с телена мрежа на стъклата и да го върнат в „Уейнсвил“. Доста нерадостна перспектива, но ако се наложеше, щеше да излежи няколко години за нападение. Нападението не беше убийство.

„ Господи , дано не са ме прибрали заради Ротстийн — помисли си — Изгарям от нетърпение да изчета тетрадките, които са на сигурно място и ме чакат. А най-хубавото е, че мога да си позволя да не работя, защото имам повече от двайсет хиляди долара в небелязани двайсет и петдесетдоларови банкноти. Ще ми стигнат за доста време, ако живея скромно. Затова те моля, Боже, нека да не е обвинение в убийство.“

— Искам гадже, ама да не ме побъъърква !

— Изпей го още веднъж, шибаняко! — провикна се някой. — Само пробвай и ще ти изкарам задника през устата!

Морис затвори очи.

До обяд гаденето му попремина, обаче той отказа помията, която му пробутваха за храна: макарони, плаващи в нещо, напомнящо кървав сос. След около два часа в коридора между килиите се появиха четирима надзиратели; единият гледаше в бележника си и извикваше различни имена:

— Белами! Халоуей! Макгайвър! Райли! Рузвелт! Титгардън! Крачка напред!

— Името ми е Тийгардън, сър — поправи го чернокожият в килията, съседна на килията на Морис.