Стивън Кинг - Търси се

Какъв майтап!

Пит на пръсти отиде в кухнята, взе си обувките и якето и тихо излезе. Първото, което забеляза, беше, че стълбите към задния двор не са заледени — баща му беше измислил опашата лъжа. Беше доста топло, особено на слънце, и нямаше как ледът да се задържи. До официалното настъпване на пролетта оставаше месец и половина, но затоплянето беше започнало преди седмица и от снега в задния двор бяха останали само няколко купчинки под дърветата. Пит прекоси двора и излезе през вратичката в оградата.

Единственото хубаво на живота в този квартал беше празният парцел отвъд Сикамор Стрийт, разпростиращ се на цели пет акра земя, обрасла с храсталаци и с ниски дръвчета, и спускащ се към замръзнал поток. Бащата на Пит обясни, че мястото пустее отпреди много време и сигурно ще остане така още дълги години заради безкрайните съдебни дела за определяне на собствеността и за правото на строеж.

— В крайна сметка печелят само адвокатите — завърши поучително. — Запомни го, момчето ми.

„Не само те — помисли си Пит. — Печелят и хлапета, които искат поне за малко да се отърват от родителите си, за да не превъртят напълно.“

Между дърветата с голи клони криволичеше пътека, която стигаше до Младежкия център на Бърн Стрийт, чиито дни вече бяха преброени. При хубаво време много младежи се навъртаха наоколо — пушеха цигари или марихуана, пиеха бира, може би чукаха гаджетата си, — но през зимата не се вясваха тук. Отсъствието им означаваше, че по-малките хлапета са в безопасност.

Понякога Пит взимаше със себе си сестра си, най-вече когато между родителите им се разгаряше ожесточена свада (което напоследък се случваше все по-често). В Младежкия център гледаха видео и играеха шах или баскетбол. Той се питаше къде ще я води, когато затворят тази институция. Нямаше избор, оставаше им само минимаркетът „Зоуни“. Когато беше сам, отиваше до потока и хвърляше камъни в него, а зиме, когато водата замръзнеше, замеряше леда. Наблюдаваше дали камъкът ще пробие дупка и се радваше на тишината и спокойствието.

Джафканията бяха ужасни, но повече от скандалите го плашеше мисълта, че баща му, невинаги надрусан с оксиконтин, някой ден ще посегне на майка му. Тогава почти сигурно излинялата тъкан на брака им щеше да се прокъса. Ами ако не се случеше? Ако майка му се примиреше с побоите? Щеше да е още по-лошо.

„Няма да се случи — каза си. — Татко никога няма да я удари.“

Ами ако го стореше?

През този следобед поточето още беше заледено, но ледът беше като прогнил, тук-там се виждаха големи жълтеникави петна, сякаш великан се беше спрял да се облекчи. Пит не смееше да прекоси поточето. Нямаше да се удави, ако ледът се пропукаше — водата му стигаше само до глезените, — обаче не искаше да се прибере вкъщи и да обяснява защо панталонът и чорапите му са мокри. Седна на едно повалено дърво, хвърли няколко камъка (малките отскочиха и се изтъркаляха, големите пропаднаха през жълтеникавите участъци), после се загледа в небето. По безкрайната му шир се носеха големи пухкави облаци — от онези, които подсказват наближаването на пролетта, — движещи се на запад. Един приличаше на старица с гърбица (или с раница на гърба), друг — на заек, трети на дракон, следващият на…

Вляво нещо изшумоля и го изтръгна от съзерцанието. Обърна се и видя, че под напора на топящия се вече цяла седмица сняг почвата от брега се е свлякла, откривайки корените на дърво, което и без това се беше наклонило. На мястото на откъсналото се парче земя се беше образувала голяма кухина и освен ако не го лъжеха очите (може да беше само сянка), вътре имаше нещо.

Пит се приближи до дървото, хвана се за един гол клон и се наведе да огледа по-добре кухината. Да, вътре наистина имаше нещо, при това доста голямо. Какво ли беше?

Той предпазливо слезе по насипа, като забиваше токовете на обувките си в разкаляната пръст, издълбавайки плитки стъпала. Клекна, щом се озова под мястото, от което се беше откъснало парчето земя. Видя напукана черна кожа и метални ленти с нитове. В единия край имаше дръжка с големината на стреме. Беше сандък. Някой го беше заровил под дървото.

Пит се развълнува, загриза го любопитство — хвана дръжката и задърпа. Сандъкът не помръдна. Беше здраво заклещен в кухината. Момчето отново се опита да го извади, но без да си дава много зор. Знаеше, че няма да успее. Не и без инструменти.

Отново клекна и отпусна ръце между бедрата си, както правеше баща му, когато още можеше да клечи, и се втренчи в сандъка, подаващ се от черната пръст, захапана от корените. Сигурно беше налудничаво тъкмо сега да се сети за „Островът на съкровищата“ (както и за „Златният бръмбар“ — разказ, който миналата година бяха чели в часа по литература), обаче си мислеше тъкмо за тези две произведения. Налудничаво ли? Наистина ли беше налудничаво? Освен че все повтаряше „Знанието е сила“, господин Джейкъби често подчертаваше важността на логическото мислене. Не беше ли логично да си мислиш, че ако някой зарови сандък в гората, сигурно вътре има нещо ценно?