Стивън Кинг - Търси се

Морис го изчаква да отмине бюрото, става и бързо и безшумно отива до входната врата. Обръща табелата от „ОТВОРЕНО“ на „ЗАТВОРЕНО“.

После пуска резето.

Секретарката в приемната на нортфийлдската гимназия гледа с любопитство тримата посетители, дошли след края на часовете, но не задава въпроси. Вероятно предполага, че са роднини на някой двойкаджия, дошли да молят учителя да се смили над него. Каквито и да са, това не я засяга. Проблемът е на Хауи Рикър.

Тя прави справка с многоцветните магнитни етикети на информационното табло и обявява:

— Би трябвало да е в стаята си. Триста и девета на трети етаж. Но ви моля да надникнете през прозорчето да проверите дали не е зает. Днес има консултации до четири, а в края на учебната година много ученици търсят помощ за изпитите. Или молят за удължаване на срока за предаване на курсовите работи.

Ходжис ѝ благодари и тримата тръгват нагоре по стълбището, стъпките им прокънтяват в коридора. Някъде отдолу се чува музика — училищен квартет изпълнява „Грийнсливс“ 34 34 Английска фолклорна песен от XVI век, многократно използвана в поп и рокмузиката. — Б.пр. , — от горните етажи проехтява плътен мъжки глас, който извиква веселяшки:

— Левак си ти, Малоун!

Стая 309 е към средата на коридора на третия етаж. Господин Рикър, издокаран с крещяща риза с ориенталски мотиви, и с разхлабена вратовръзка над разкопчаната яка, говори с момиче, което драматично жестикулира. Рикър вдига поглед, вижда, че има посетители, и отново се обръща към момичето.

Те чакат до стената, на която са разлепени рекламни плакати за летни курсове, летни семинари, летни екскурзии и танцова забава по случай края на учебната година. Две момичета, екипирани с шапки и с фланелки за софтбол, се задават по коридора. Едното подхвърля бейзболна ръкавица от едната в другата си ръка.

Телефонът на Холи иззвънява със злокобната мелодия от филма „Челюсти“. Без да забавя крачка, едната хлапачка измърморва: „Ще ти трябва по-голяма лодка“ 35 35 Култова реплика от филма „Челюсти“, смятана за една от най-запомнящите се в киното. — Б.пр. и двете се ухилват.

Холи поглежда телефона, прибира го и обяснява:

— Есемес от Тина.

Ходжис въпросително повдига вежди.

— Майка ѝ знае за парите. Ще кажат на баща ѝ веднага щом се върне от работа. — Тя кимва към затворената врата на Рикър. — Вече нямаме причина да пазим тайна.

Пит отваря вратата на тъмния кабинет и първото, което му прави впечатление, е нетърпимата воня. Мирише едновременно на вкиснато и на метал, все едно стоманени стружки са смесени с развалено зеле. После чува приглушено жужене. „Мухи“ — помисля си и макар че в тъмнината не вижда нищо, смрадта и звукът се сливат в съзнанието му и се стоварват върху сетивата му като тежка мебел. Обръща се, за да побегне.

Служителят с червените устни стои под един от глобусите, които осветяват задната част на магазина, и държи странно симпатичен пистолет: червено-черен, гравиран със златни заврънкулки. „Не е истински — минава през ума на Пит. — Във филмите винаги изглеждат истински.“

— Бъди разумен, Питър — казва онзи. — Не постъпвай безразсъдно и няма да пострадаш. Само ще си поговорим.

„Лъжеш! Погледът те издава!“ — помисля си момчето.

— Обърни се, направи крачка напред и запали лампата. Ключът е вляво от вратата. После влез, но не се опитвай да затвориш вратата, освен ако не искаш да получиш куршум в тила.

Пит се подчинява. Вътрешните му органи сякаш са се откачили и хаотично се движат. Моли се да не се напишка като бебе. Голямо чудо — няма да е първият, който се подмокря, когато срещу него е насочен пистолет, — но му се струва много важно. Търси пипнешком ключа на стената, намира го и го натиска. Вижда ужаса върху окървавения килим, опитва се да изкрещи, но диафрагмата му е стегната и от гърлото му излиза само немощен стон. Бръмчащите мухи кръжат над трупа и кацат върху това, което е останало от лицето на Андрю Халидей. А то не е много.

— Да, знам — съчувствено кима служителят. — Не е приятна гледка. Но нагледните уроци винаги са такива. Той ме ядоса, Пит. Ти искаш ли да ме ядосаш?

— Не. — Гласът на Пит е изтънял и трепери. Звучи повече като гласа на Тина, отколкото като неговия. — Не искам.

— Значи си разбрал урока. Хайде, влизай. Движи се много бавно. Мини по края, ако искаш да избегнеш гадорията на пода.

Пит пристъпва бавно край една от библиотеките отляво и почти не чувства краката си. Старае се да избягва просмуканите с кръв участъци на килима, обаче те са твърде малко. Първоначалната му паника се заменя от вледеняващ ужас. Червените устни не излизат от ума му. Сеща се за приказката за Червената шапчица и си представя как големият лош вълк ѝ казва: „За да те целувам по-добре, моето дете.“