Джон Мар - Единадесетата чума

Един понеделник сутрин в края на април той пристигна в Манхатън на среща с нея, Шмюъл Бъргър и Скот Хъбърд в офиса на агента. Беше подранил и се загледа в площада през прозореца на чакалнята.

Беше си свършил работата. Бе предотвратил нова чума, масово отравяне на града. Дали това не бе само пролог към бича на следващия век? Още колко ли като Теди Камерон имаше? Пред биотероризма нямаше прегради, държавите и обикновените хора бяха незащитени и уязвими. Немислимото само за миг можеше да се превърне във факт.

Докато чакаше Хъбърд, над града започнаха да се трупат черни облаци, които хвърлиха тъмни сенки над площада. Нюйоркчаните ускориха крачки. По прозорците заплющяха тежки капки. Пешеходците разтвориха вестници над главите си и се затичаха по улиците.

Когато краткият порой отслабна, се появи полицай, възседнал великолепен бял кон, и спря движението пред сградата, та мокрите до кости хора да могат да пресекат улицата и да намерят заслон. Дъждът спря също толкова внезапно, колкото беше започнал.

Полицаят освободи кръстовището, скочи от коня и го завърза за един от паркингметрите. Свали си дъждобрана, прибра го в цилиндър, който приличаше на колчан, и го закачи зад седлото. Кой знае защо, тази гледка изпълни Джак с непреодолимо и страшно усещане за нещо вече виждано.

Полицаят галеше коня по гривата и отърсваше водата с ръка. Неколцина пешеходци спряха, за да се възхитят на животното. Красива жена протегна длан и леко го погали по муцуната. Джак се вгледа по-внимателно. Вики Уейд. Подранила, както обикновено. Докато я наблюдаваше, от изхода на метрото се появи тийнейджър с дълъг черен шлифер и се насочи към нея. Шмюъл Бъргър. Двамата се поздравиха. По улиците се въргаляха боклуци: вестници, чашки от кафе и смачкани кафяви торби, които танцуваха на вятъра. Внезапно от небето се изсипа нов порой.

Полицаят пъхна крак в стремето, хвана се за седлото с лявата си ръка и започна да се надига. Изведнъж насред дъжда проблесна сноп слънчеви лъчи, отрази се в златната кокарда на полицейската шапка и за миг заслепи Брин. Той примигна.

Полицаят вече бе на седлото. Джак отново премигна, защото слънцето се скри и проблесна силна светкавица, последвана от мощен тътен. Струваше му се, че сънува наяве.

Конят се изправи на задните си крака и размаха копита към небето. Полицаят дръпна юздите и животното отново стъпи на земята.

Мигът на паника беше отминал. Брин се бе опрял на перваза и гледаше надолу. Беше мокър от пот. Нещо го вледеняваше до мозъка на костите и той нямаше представа защо. Дишаше тежко. Вратата се отвори и влезе Хъбърд.

— Какво ти е, Джак? — попита агентът. — Изглеждаш ужасно.

— Естествено — отвърна Брин. — Чувствам се така, сякаш някой току-що е минал по гроба ми… Това е всичко. — Той замълча за миг. — Нещо ново за Камерон?

— Абсолютно нищо. Все още не сме открили трупа, нито части от него. — Двамата влязоха в кабинета.

— Знаеш ли, Скот — рече вирусологът, — всъщност няма значение дали ще го намерите…

— Така ли? Защо?

— Виж, Камерон наистина съществуваше, но всички тези невероятни събития можеха да се случат и без маниак, без терорист.

— Какво искаш да кажеш?

— Помисли за десетте чуми: токсичните алги, микотоксините в сеното, донесената от чужбина конска болест, екологичните катастрофи — нямаме нужда от луд, за да предизвика всичко това. И сами се справяме отлично.

— О?

— Рискът не е станал по-малък. Както казваше старият ми професор Джош Ледърбърг, „Въпросът не е дали ще се случи, а кога и къде“.

В този момент вратата се отвори и на прага се появиха Вики Уейд, Шмюъл Бъргър и една секретарка от Бюрото. Секретарката сложи на масата поднос с кафе и ги остави сами.

— Скот — каза Брин на агента, — това е човекът, който всъщност реши случая. Агент Хъбърд, запознай се с Шмюъл Бъргър, официален член на ПроМЕД.

— Вече всички знаем — усмихна се Хъбърд и стисна ръката на момчето, — че именно ти, Шмюъл, а не доктор Брин заслужава благодарността на Бюрото. Не мога да изразя, приятелю, колко ми е приятно да видя човека, който най-после ни даде нужната информация.

— Радвам се, че успя, Бъргър — каза Брин, после усмихнато погледна Уейд. — Нещо ново за Тъкър? Чух, че бил по-добре.

— Определено се е заразил с борнавирус — отвърна Вики. — Месеци наред бил в ужасна депресия и психиатрите го отдаваха на неуспеха му да открие причината за смъртта на конете. Но всъщност тъкмо той е поставил диагнозата! Знаеш ли, че наистина нарочно се е заразил с проба, взета от кон, и е водил подробни наблюдения?