Майкъл Харви - Петият етаж

— Както и да е — продължи той. — Оказа се, че О’Лиъри чука едно младо маце. Работи като метрдотел в „Гибсънс“ всеки понеделник вечер. Пълнолетна, но съвсем отскоро. Това е без значение, защото снимките ще го довършат.

— Снимките, които са тук? — попитах аз и плъзнах пръст по отворената част на папката.

Уилсън кимна с изражението на човек, който се срамува от фактите.

— Всяка неделя се срещам с него в църквата. Трогателно примерен съпруг. Но когато предам снимките на твоя приятел Джейкъбс, с кариерата му е свършено. С брака и живота му — също.

Полуусмивката отново се появи. Между предните му зъби се виждаше парченце храна. Вероятно от закуската. Бутнах папката обратно в скута му.

— Не проявявам интерес, господин кмете. Всъщност ако снимките видят бял свят, нашата сделка приключва.

Изправих се. Уилсън остана на мястото си, заковал поглед в току-що опразнения стол. После бавно вдигна глава и ме дари с погледа, който беше служил вярно на поколения от семейството му. Доста неприятен поглед.

— Искаш да бъдем врагове, така ли?

— Не, господин кмете. Още в началото ви казах, че не искам това. Имам навик да играя по правилата.

— Тоест оставяш чиповете там, където са попаднали?

— Наричайте го както желаете. Ако спазите споразумението ни и оставите на мира Рейчъл Суенсън, нищо няма да се случи. Аз просто няма да съм заплаха за вас.

Кметът явно се зае да преценява живота ми — такъв, какъвто е. Това му отне известно време. Плюс нова глътка вода, специална доставка за градоначалника. После сви рамене, стана и заобиколи писалището.

— Добре, Кели. Моите хора ще се свържат с репортера и ще насадят куратора. Как му беше името?

— Рандолф — рекох. — Лорънс Рандолф.

— Аха, Рандолф. Добре, ще имаме грижата.

— По-точно, моля?

— Все ще измислим нещо — сви рамене Уилсън и премина към заключителните слова.

— Трябва да запомниш нещо важно, Кели. Живееш в моя град. Градът, който владея до последния сантиметър. — Ръката му легна върху рамото ми и леко го стисна. — А сега иди да хапнеш нещо. Препоръчвам ти новата закусвалня в Милениъм Парк. Правят страхотни бъргъри.

Пръстите му напуснаха рамото ми и се плъзнаха надолу по ръката. После се обърна и отново пристъпи към прозореца. Отворих вратата и се обърнах за последен път. Кметът стоеше с гръб към мен и гледаше към небостъргачите, стърчащи от мъглата. След около час следобедната мъгла щеше да се превърне в здрач. После щеше да настъпи нощта и щяха да включат осветлението — първо на кулите „Сиърс“ и „Ханкок“, а след това и на трите километра стомана и бетон между тях. С настъпването на мрака гледката щеше да става все по-величествена. Поне от петия етаж.

Поех по пустия коридор. Иззад ъгъла, на няколко крачки от асансьора, изведнъж изникна Уили Досън.

— Хей, Кели! — повика ме с висок шепот кметският помощник.

Свърнах в негова посока, неволно стъпвайки на пръсти. Уили ме натика в някаква тясна канцелария. На дървената маса в средата стърчеше кашон.

— Той май не ти опърли задника, както му бях предложил.

— Много ти благодаря, Уили.

— А трябваше да го опърли! Ама яко! Сигурен съм, че ще съжалява!

— Какво искаш, Уили?

— От теб ли? Нищо. Такива като теб ми носят само неприятности.

Уили посочи кашона на масата. Едва сега забелязах, че в капака му бяха пробити дупки.

— Кметът каза да ти дам това — рече Уили и вдигна капака. Дъното беше постлано с розово бебешко одеялце, върху което лежеше кученце на кафяви и бели петна. Ушите му бяха дълги, със златисти ивици.

— Какво е това?

— Част от поколението на Спрингър шпаньолката на кмета. Той каза, че имаш нужда от едно животинче. Непременно женско.

Надникнах в кашона. Кученцето отвори първо едното си око, после и другото. Направих опит да отместя поглед, но това се оказа трудна работа. Кученцето се прозя и се търкулна по гръб. Явно очакваше почесване по коремчето.

— Вдигни го, Кели.

Подчиних се. Животинчето ме близна по бузата, зарови нос в гърдите ми и заспа. Погледнах Уили, който правеше безуспешни опити да скрие усмивката си.

— Така ли действаш на всички жени?

— Много смешно, Уили. Не мога да се грижа за кучета.

— Кметът не пита дали приемаш подаръка му. Нали разбираш какво ти казвам?

Отново погледнах към кученцето, което спеше толкова дълбоко, че дори похъркваше. Свих рамене. Какво толкова, по дяволите.

— С какво да го храня?

— В кашона има инструкции.