Майкъл Харви - Петият етаж

— Радвам се да те видя отново, Кели — каза той, без да се обръща. Аз не отговорих и продължавах да си седя на стола. Уилсън се обърна и зае мястото си зад писалището. Джейкъбс продължаваше да стърчи, колебаейки се дали да седне. Уилсън плъзна поглед по фигурата му, после го измести към отворената врата. Джейкъбс усети намека и побърза да се оттегли, затваряйки вратата след себе си.

— Какво знае човекът от „Трибюн“?

— За кое?

— За пожара. И за семейството ми.

— Убеден е, че става въпрос за градски легенди. Нищо друго.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че не съществува писмо или някакъв друг документ, който да обвинява вашия прапрадядо в престъпление срещу града.

Уилсън се облегна назад, скръсти ръце на корема си и ме погледна през полуспуснатите си клепачи.

— Джон Джулиъс не е бил глупак — промърмори той. — Аз също не съм.

— Това ми е ясно, сър.

— Наистина ли? Моят прапрадядо е бил невероятно стиснат и алчен за власт. И винаги е постигал своето. Качество, което в нашата фамилия се предава по наследство. Запомни това, мистър Кели. По всичко личи, че в този кабинет ще намериш един приятел…

Устните му се изтеглиха нагоре и показаха част от зъбите, клепачите за миг се повдигнаха, разкривайки чифт изненадващо сини очи.

— Нямам намерение да мърдам оттук — добави кметът. — Поне още един мандат.

— Значи имаме сделка?

— Да, ако Кинкейд обяви, че оттегля кандидатурата си. Но при едно условие.

Кметът протегна ръка, устните му се разделиха. Зърнах крайчеца на езика му. Стори ми се леко задъхан. Ситуацията явно го вълнуваше. Хвърлянето на заровете тук, на петия етаж. Разпореждането със съдбата и живота на хората. Тези неща му бяха в кръвта, наследени от прапрадядо му Джон Джулиъс Уилсън. Безкомпромисен стремеж да манипулира, контролира и доминира. Независимо от цената. В такъв свят може да има само един крал. Който не отговаря пред никого, с изключение на демона, наречен „параноя“.

— Какво е това условие, господин кмете?

— Искам да знам какво всъщност целиш ти.

— Вече го обясних на Патрик.

Уилсън кимна и отново се облегна. Очите му се превърнаха в тесни цепки. Ръцете му останаха сключени на корема. Едната върху другата. Гърдите му равномерно се повдигаха и отпускаха.

— Разбирам. Проблемът е там, че това не е достатъчно, мистър Кели.

— Моля?

— Аз познавам историята на своето семейство. По-добре от всеки друг. И съм на мнение, че ти знаеш някои неща, които могат да ми създадат проблеми.

— Вече ви казах. Всъщност казах на братовчед ви. Няма никакво писмо.

— Майната му на писмото. Но ти знаеш, или си въобразяваш, че знаеш, какво се е случило през 1871 година.

— И какво, ако е така?

— Ако е така, държиш в ръцете си лост за натиск. А в моя свят това те прави враг.

— Странно — промърморих аз. — Човек би си помислил, че предишният ни разговор беше именно на тема лостове.

— Имаш предвид онова нещо със съдийката? — вдигна едната си вежда Уилсън.

Кимнах.

— Шон Койл е неприятна история за Рейчъл Суенсън — добави той. — Надявам се тя да оцелее. Но и в двата случая ми се струва, че това не е достатъчно, за да ти държа юздите.

— При цялото ми уважение бих казал, че просто трябва да се примирите с това, господин кмете.

Уилсън очевидно не беше свикнал да слуша изречения, конструирани по подобен начин. Наля си чаша вода и отпи една глътка.

— Обикновено го правим чрез съответните услуги, Кели. Лични услуги.

— Нека отгатна — рекох. — Нещо, което ще ме обвърже с вас. И ще ви осигури предимство.

Кметът издърпа едно чекмедже, извади кафява папка и я подхвърли на писалището.

— Пак ли папка? — вдигнах вежди аз. — Май тук сте добре заредени, а?

— Джералд О’Лиъри те изхвърли от полицията, за да прикрие собствената си корумпираност и злоупотреби с властта. Вече ти споменах, че тогава нямаше какво да направя. Но сега мога да накарам О’Лиъри да си плати.

Погледнах кафявата папка и си спомних деня, в който ми щракнаха белезниците. Денят, в който изгубих полицейската си значка, репутацията си и целия си живот. Струваше ми се, че това е било много отдавна. Но когато протегнах ръка и докоснах папката, изпитах чувството, че всичко се е случило вчера. След което кметът формулира услугата си.

— Джералд О’Лиъри има проблем с ципа на панталоните си. Женен е от трийсет и две години, има четири деца. Познавам съпругата му, казва се Пат.

Нова глътка вода. Човекът очевидно беше жаден, но това не му пречеше да предава колегата си, с когото работеха заедно повече от двайсет години.