Майкъл Харви - Петият етаж

— Не особено. Аз си помислих, че това е работа на теб и на Родригес. За да я принудите да се върне в Чикаго.

— По всичко личи, че се е получило — кимнах аз и се насочих към всекидневната. — Най-добре да поканим дамите и да изясним нещата.

— Още една секунда — рече Мастърс и се тръшна на канапето. Аз останах прав до стената. Той протегна ръка и загаси цигарата си в пепелника.

— Искам всичко да се изясни — рече. — Още тази вечер.

— Те са го убили, Дан. С моя револвер. После ме изпратиха там, а след като си тръгнах, са се обадили в полицията. Трябва да ми повярваш, Дан. Не съм убивал никакъв Джони Удс и нямам представа кой може да го е направил.

— А те са очаквали да захапеш въдицата и да опереш пешкира?

— Не, по дяволите! Но кой би ми повярвал? Съседите ме видяха да разменям юмруци с Джони пред къщата му. Заключиха ме веднага. А и моят револвер… Ако ти не беше го отмъкнал от полицията, те щяха да са свободни и абсолютно спокойни.

Мастърс кимна. Кожата около очите му изглеждаше прозрачна, брадичката му леко потрепваше.

— Джанет не е такава, за каквато я мислиш, Кели.

Помислих си за нея. Представих си я такава, каквато беше на двайсет: млада, красива, пълна с живот. Очакваща да й се случи всичко останало. Е, беше й се случило.

— Ти не знаеш какво мисля за Джанет Удс — рекох. — Нека спрем дотук.

— Правилно — кимна той. — Какво ще стане след разговора ни?

— Ти какво искаш да стане?

— Сигурно пак ще напуснем града — сви рамене Мастърс. — За тях е по-добре, а и аз го искам.

— В кметството знаят ли, че ти си взел револвера?

— Знаят, но не могат да го докажат. Но въпреки това положението е сложно. Преди да замина, бих могъл да подхвърля, че ти нямаш нищо общо с убийството.

— Не си прави труда. С кмета сме близки.

Разказах му за сделката, която сключих.

— Значи Джони Удс е забравен?

— Напълно.

— Защо го направи, Кели?

Помислих си за нощта, когато Дан Мастърс се бе прибрал рано от работа и бе заварил съпругата си с друг мъж. Нощта, в която животът му бе свършил. После си помислих за лицето на Джанет Удс и за бъдещето на дъщеря й.

— Струва ми се, че не съществува безплатен обяд.

Детективът разтърка долната си устна.

— Мислиш ме за луд, защото бягам с тях, нали? Може и да съм. Но в едно съм сигурен: тръгна ли сам, много бързо ще срещна куршума.

Не знаех дали е прав. Но не можех да поема отговорността в случай, че греша.

— Сам решаваш, Дан. Но на твое място ще спя с отворени очи.

— Мислиш, че Джанет ще се обърне срещу мен? За какво?

— Не Джанет.

Подадох му една от застрахователните полици. Името на бенефициента беше подчертано с жълт маркер: Тейлър Удс.

— На твое място щях да внимавам с момичето.

Мастърс ги въведе в апартамента. Джанет изглеждаше леко разстроена, а Тейлър — леко отегчена. Настаниха се на масата, от която се виждаше улицата.

Беше изминала цяла седмица, но лицето на Джанет продължаваше да е подпухнало и насинено. Явно й беше трудно да се усмихва, но тя въпреки това опита. Потупа ме по ръката. Тейлър Удс седеше близо до прозореца, с профил към мен. Слушаше музика от айпода си и гледаше несъществуващия трафик на улицата долу.

— Изненадана ли си, че ме виждаш? — попитах.

— Съжалявам, Майкъл.

Още докато изричаше думите, аз бях готов да й повярвам. По същата причина, поради която за малко не останах в затвора на Илиной до края на дните си. Май трябва постоянно да си го напомням.

— Недей да съжаляваш. Това, което си сторила, не може да се върне. Сега сме тук и трябва да решим какво ще правим.

Очите на клиентката ми срещнаха моите, главата й кимна. Поне за тази част от историята можеше да говори. Останалото щеше да почака.

— Дан ни разказа за уговорката ти с кмета.

— Имаш предвид убийството, което е на път да ти се размине.

— Джони беше мръсник, Майкъл. И ти прекрасно го знаеш.

— Предложих ти помощ.

— Нищо не ми предложи. Нима не разбираш, че трябваше да го направя? По този начин?

— За да можеш да се гледаш в огледалото.

— Нещо такова.

— Чудя се — рекох и бавно отпих глътка бира.

Джанет извади кутия цигари и запали. Стана ми хубаво. Съвсем като едно време. После извадих полиците и ги плъзнах на масата.

— Чудя се доколко си го направила, за да се отървеш от Джони, и доколко заради парите — довърших изречението си аз.

Джанет се наведе и издуха струя дим във въздуха. По посока на дъщеря си, която прекрасно се справяше със задачата да не ни обръща внимание.