Ричард Леймън - Къщата на Звяра

Пред него се разстилаше тъмнина и гора. Чуваше се песента на щурците.

Трябваше му фенерът.

Беше го оставил вътре.

Като стъпваше безшумно, влезе в тъмното, за да потърси Джони!

Малка кучка!

Толкова здраво стискаше ножа, че ръката го заболя.

Ще я разпори! Господи, само да му падне, ще разпори тая малка кучка! Отгоре до долу.

— Къде си? — тихо каза той. — Да не мислиш, че можеш да се скриеш от мен, малка кучко. Познавам те по миризмата. Ще те надуша.

— Това е — каза Дона. — Лили е пуснала Звяра в къщата, за да убие децата и Етел.

— Да, изглежда е станало точно така — съгласи се Джуд.

— Но Маги не разказа за това по време на обиколката. Тя каза, че Лили се е залостила в спалнята си, спомняш ли си?

— Мисля — каза Джуд, — че Маги много лъже.

— А дали излъга като каза, че Лили е полудяла?

— Надали. Лесно може да се разбере. Трябва да намерим местен вестник от тогава и да проверим. Лили сигурно е откачила. Ако наистина е предизвикала убийството на собствените си деца, това със сигурност я е довело до лудост. От това, което прочетохме, в оня момент не й е трябвало много.

— И гледката на Ксанаду, който разкъсва децата й, е била капката, която е преляла.

— Вероятно.

— Много ми е интересно какво ли е правил Ксанаду, когато вече я нямало. Мислиш ли, че е останал в къщата.

— Възможно е. А може и да си е отишъл, и да е продължил да живее, както е живял преди появата на Лили.

— Но той се е върнал — каза Дона, — когато Маги Куч и семейството й са се нанесли. Може би през цялото време е очаквал, че Лили ще се завърне. Когато е видял, че някой живее в къщата, може би е решил, че тя си е дошла.

— Не знам — каза Джуд. — Направо не знам какво да мисля за всичко това. Дневникът разбива моята хипотеза. Ако приемем, че не е подправен. Но аз мисля, че е истински — в смисъл, че самата Лили Торн го е писала. Никой друг няма причина да разкаже такава история.

— Ами Маги?

— Когато го намерихме, дневникът беше заключен. Ако тя го е писала и си е измислила всичко, щеше да го използва по някакъв начин. Може би щеше да го публикува, да го предлага като сувенир след обиколката, или нещо подобно. Мисля, че го е запазила за свое собствено…

Почукването на вратата накара Джуд да млъкне. Взе пистолета си.

— Попитай кой е — прошепна той.

— Кой е?

— Мамо? — гласът на детето се даваше от страх.

— Отвори — каза Джуд.

Дона се изправи, а Джуд се прилепи на пода между двете легла.

Видя как отключи и отвори вратата. Санди стоеше в тъмното, изправена на пръсти, за да облекчи болката от дърпането на косата й. В очите й блестяха сълзи, а острието на дълъг нож беше опряно в гърлото й.

— Не се ли радваш, че ме виждаш? — попита мъжът и се разсмя.

Той бутна Санди пред себе си, към стаята, и затвори с крак вратата.

— Кажи на приятеля си да излезе — каза той.

— Няма никой.

— Не се занасяй. Кажи му да излезе или ще я заколя.

— Та тя ти е дъщеря, Рой!

— Тя е просто още един женски задник. Викни го.

— Джуд!

Джуд мушна пистолета под леглото и бавно се изправи, с протегнати напред ръце, за да му покаже, че са празни.

— Къде ти е пищова? — попита мъжът.

— Пищовът ли?

— Всички се правят на идиоти. Зарежи тоя скапан театър и кажи къде ти е пистолетът.

— Нямам пистолет.

— Нямаш ли? Твоето приятелче имаше.

— Кой?

— По дяволите.

— Ти кой си? — попита Джуд.

— Все едно. И двамата вдигнете ръце над главата и си сплетете пръстите.

— Дона, кой е този човек?

— Мъжът ми!

— Господи, защо не ми каза? Виж, приятел, аз дори не знаех, че е омъжена. Съжалявам. Много съжалявам. Ти си бесен, а моята съпруга ще ме убие. Нали няма да й кажеш. Защо не оставиш тоя нож, човече? Хлапето не е виновно. То нищо не разбра. Оставихме го с оня човек, на когото дадохме няколко долара, за да я наглежда, докато ние… нали разбираш, се забавлявахме.

— Идете до стената и двамата.

— Какво си намислил? Нали няма да… ей, та ние нищо не правихме! Аз дори не съм я докоснал. Вярно ли е, Дона?

Тя кимна с глава.

— Видя ли?

— Обърнете се към стената.

— О, Господи!

— Така е добре. Сега и двамата се опрете на нея. Точно така. Облегнете се. Тежестта ви да пада върху ръцете.

— О, мили Боже! — пошепна Джуд. — Той ще ни убие. Ще ни убие.

— Млъквай! — извика Рой. Накара Санди да легне на пода по корем. — Не мърдай, детенце, или ще изкормя майка ти.

— О, мили Боже! — извика Джуд.