Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

— Много са потайни — каза Нора. — С какво се занимавате? Да не сте ограбили банка?

Джек се ухили:

— Това е идея, Ейб!

— Може да се каже, че непрекъснато пътуваме.

— По фермите ли работите?

Джек се засмя. Приличаше по-скоро на хихикане, високо и тънко — странен звук, като се има предвид че идваше от толкова як и силен мъж. Тайлър в крайна сметка реши, че подхожда на бебешкото му лице.

Дойде сервитьорката. Нора си поръча водка с мартини, а Тайлър — коктейл „Маргарита“. Ейб поиска мексиканска бира. Казаха му, че няма. Той се задоволи с „Майкълъб“. Джек поръча същото.

— И така — каза Нора, — значи не бягате от полицията?

Усмихнат, Ейб поклати глава.

— Всъщност току-що се уволнихме от морската пехота.

— А-ха, имате жилави вратове — тя се обърна към Тайлър. — Нали ти казах? Силни мъже.

— Току-що се уволнихте, така ли? — попита Тайлър.

— От понеделник сме цивилни.

— А влязохме през 67-ма — допълни Джек.

— По дяволите. Това прави колко — дванайсет години?

— На нас ни харесваше — каза Джек.

— Но не толкова, че да продължим още — добави Ейб.

Джек сбърчи нос и поклати глава.

— Когато няма истинска война, става досадно.

— Шегувате ли се? — попита Нора.

— Не че обичаме особено боя — каза Ейб.

— Говори от свое име — допълни Джек.

— Животът в морската пехота през мирно време е скучно ежедневие, а след последния провал скоро няма да видим истински действия на сухопътните войски. Няма голям смисъл да служиш в армията, когато не се води война. Затова решихме да излезем и да видим как живее другата половина от човечеството.

— С какво ще се занимавате? — попита Тайлър.

— С колкото се може по-малко неща — усмихна се Джек.

— В момента се правим на туристи. Тръгнахме в понеделник, разгледахме разни забележителности, останахме няколко дни в Сан Франциско.

— Мотаем се — обобщи Джек.

Сервитьорката донесе питиетата.

— За щастливите срещи — вдигна тост Нора.

— Наздраве — отвърна Джек.

— И благодаря, че ни помогнахте — добави Тайлър.

Ейб се усмихна.

— За нас е удоволствие!

Пиха. Джек въздъхна силно.

— А-а-а — каза той, — това е истински гуляй.

— След като сте от Лос Анджелис — обади се Ейб, — какво ви води насам?

— Просто… — започна Тайлър.

Нора се намеси.

— Преследваме една от старите изгори на Тайлър.

Защо трябваше да го казва? Тайлър почувства как се изчервява.

— Така или иначе бяхме наоколо, на конференция в Сан Франциско. Решихме, че можем да го потърсим, да видим какво прави.

Ейб я погледна. Разочарование ли беше това в очите му? Или просто интерес и любопитство?

Тайлър вдигна рамене.

— Някога бяхме… много добри приятели. Не съм го виждала от пет години.

— Надявате се искрата да пламне отново?

Тя сведе поглед в коктейла си.

— Нещо такова.

— Би трябвало да живее в Малкаса Пойнт — каза Нора. — Градът се намира на около един час нагоре по пътя. Ще преспим там.

— Какво съвпадение — каза Джек. — И ние.

Ейб погледна приятеля си и вдигна вежди.

— Спомняш ли си в колата? Преди по-малко от половин час те попитах защо да не спрем да пренощуваме в това градче Малкаса Пойнт и ти се съгласи.

— Точно така беше — потвърди Ейб.

— Може би пак ще се срещнем в Малкаса Пойнт, момичета.

Сега беше ред на Ейб да се вторачи в питието си. Обърна бавно бутилката, като оглеждаше гърлото й.

— Кой знае? — продължи Джек, широко усмихнат. — Може би? Светът е малък!

— И градът е малък — добави Нора.

— Ако случайно ви срещнем, момичета, можем ли да ви поканим на вечеря?

— Може би не искат — каза Ейб.

Тайлър се облегна на стола.

— Не зная — промърмори тя. — Може да имам други планове. Искам да кажа, че ако намерим Дан…

— Ако тя намери Дан — каза Нора, — аз ще остана сама в непознат град, без да зная какво да правя.

— Ще се погрижим за това — успокои я Джек.

Нора стисна яката му ръка.

— Разбрахме се. Вижте, защо не карате след нас, за да не се загубите, а ние ще си имаме цял пехотински ескорт в случай, че попаднем на още идиоти по пътя?

— Готово — каза Джек.

Брайън седеше на ръба на леглото и видя как Джанис минава пред паркирания мерцедес. Тя го забеляза, че гледа през прозореца и се усмихна. Беше се преоблякла в жълта лятна рокля без ръкави и с широк колан на кръста, която вятърът вееше около краката й. Носеше куп бели хавлиени кърпи. На свивката на лакътя ù висеше голяма чанта.

— Ето я — каза той и отпи от мартинито.