Матю Райли - Летящ старт

Всички на масата го гледаха и мълчаха.

Ломбарди сниши глас.

— Днес всички вие се състезавахте добре. Много добре. Нито един от останалите отбори не се доближи и на йота до това да оцелее в почти 400 обиколки от състезания на двойки. Но ти го направи, Джейсън. Нещо повече — не само го направи, а почти спечели!… Та значи така. Както сигурно знаете много добре, Италианското бягане ще се проведе след три седмици. Досега отборът ми участваше само с една кола в професионалните турнири, но от известно време обмислям да разширя отбора… и да добавя още един болид.

Джейсън усети как по гръбнака му полазиха тръпки.

— И…?

Ломбарди продължи:

— И значи се питам дали членовете на отбора „Аргонавт“ биха искали да се състезават с втория болид на отбора „Ломбарди“ в тазгодишното Италианско бягане.

Джейсън си изпусна вилицата. Бъг пребледня. Сали зяпна. Хенри Чейсър спря да дъвче. Долната устна на Марта Чейсър затрепери. Само Скот Сиракюз спокойно продължи да се храни.

— Искате… — попита Джейсън невярващо, — искате да се състезаваме за вас в следващия турнир от Големия шлем?

— Ами да — простичко отговори Ломбарди.

Джейсън преглътна.

Това беше прекалено. Важността на казаното от Ломбарди го разтърси като земетресение.

Това нямаше да е като никое от състезанията от старата школа. Дори нямаше да е като Спонсорския турнир тук в спортното училище. Щеше да е нещо по-голямо — мнооого по-голямо. Щеше да е професионално състезание срещу професионални състезатели. В Италия, откъдето се предаваше на живо по целия свят.

— Е? — попита Ломбарди. — Ще се състезавате ли за мен?

Джейсън погледна Бъг, който кимна едва забележимо.

Обърна се към Сали, която, онемяла от шока, също можа само да кимне.

След това се обърна към Ломбарди и каза:

— Да. Ще се състезаваме.

Въпросът беше решен.

„Аргонавт“ заминаваше за Италия.

В света на ФЛК имаше четири турнира от Големия шлем. По време те се подреждаха така:

Сидни Класик през февруари.

Лондонското подземно състезание през май.

Италианското бягане през август.

И Ню Йорк Мастърс през октомври.

Разбира се, всичките тези състезания бяха много различни. Сидни Класик беше типично австралийска проява — тежко, безмилостно и продължително надбягване — истинска проверка на издръжливостта като продължаващите по пет дни мачове по крикет или старото автомобилно състезание Батърст 1000 в Ню Саут Уелс: състезание на писта, което продължаваше 20 часа и в което състезателите трябваше да направят 156 обиколки на писта, минаваща покрай осемте океански язовира по протежение на източното крайбрежие. Завършваше под най-величествения финал на света — прочутия мост в пристанището на Сидни. Австралийците го наричаха „състезанието, което кара цяла държава да спре“.

Лондонското подземно състезание беше надбягване на вратички — най-пъкленото от всички. Провеждаше се в мрака на лондонското метро и беше изпитание за тактическите способности на пилота — за 6 часа да успее да мине през колкото може повече подземни метростанции. Досега нито един състезател не бе успявал да мине през всичките.

Ню Йорк Мастърс беше истински карнавал на спорта — за четири дни четири състезания — всеки ден различно. Първия ден — суперспринт; втория — състезание на вратички; третия — общо преследване; и накрая едно от най-редките надбягвания — състезание по търсене и откриване на дълго разстояние, което отвеждаше пилотите от Ню Йорк до Ниагарския водопад и обратно.

Италианското бягане имаше свой собствен неповторим формат. Провеждаше се всяка година в горещините и беше еднопосочно . Състезателите не се надбягваха по писта, а стартираха от един град и финишираха в друг на другия край на страната.

Надбягването започваше в Рим, стартът бе в Колизея, след което се тръгваше на север, към Флоренция, Падуа и Милано, а после из висините на Алпите. След това започваше дългият път на юг покрай западния бряг, който стигаше до тока на Ботуша, където пилотите трябваше да решат дали им стиска да го срежат. Следваше финалният спринт нагоре по източната част на страната чак до грандиозния финал във Венеция II.

Интересното беше, че в Италианското бягане имаше два района на боксове — единият на международното летище „Леонардо да Винчи“ във Фиумичино близо до Рим, а вторият в другия край на страната, в Пескара. Това бе причината Италианското бягане да е единственото състезание в света, в което екипите механици трябваше да пътуват по сушата, за да стигнат до втория питстоп. Не беше необичайно, като стигнат в Пескара, състезателите да разберат, че старшият им механик още не е пристигнал.