Матю Райли - Летящ старт

Момчето в напълно черната Кола №1 всеки път печелеше с по километър преднина. И всеки път като сянка го следваше неговият съотборник Барнаби Бейкър. В резултат двамата оглавяваха класирането с 30 и съответно 27 точки.

Техният треньор Зороастро се разхождаше наперено из училището, както се полага на треньор, под чието ръководство са двамата най-добри сред състезателите. Зад затворени врати други се оплакваха, че двамата състезатели на Зороастро нечестно карат като отбор , като Барнаби забавя всички зад гърба на свръхневъзмутимото момче в черно.

Джейсън трябваше да зададе само няколко въпроса, за да разбере кой е този талантлив младеж.

Казваше се Зейвиър Зонора и излезе, че е племенник на Зороастро. Беше благословен не само със замайващо красива външност, голямо пилотско умение, невероятно спортно родословие и най-модерния модел на „Локхийд-Мартин“, но имаше и още едно предимство.

Беше принц .

Ама съвсем истински принц. Родителите му бяха кралят и кралицата на Монези — малка суверенна европейска държава недалеч от Монако.

Винаги когато минаваше, момичетата механици в спортното училище започваха да се кискат и да си шепнат. Майките на момичетата от доброто общество в Хобарт го молеха да посещава техните приеми: надяваха се, че младият принц може да хареса дъщерите им.

Джейсън и Бъг го срещаха от време на време край боксовете. Един път Джейсън му се усмихна и подвикна: „Здрасти, Зейвиър“.

Принцът замръзна насред крачка. Обърна се.

— Ако държиш да говорим, ще се обръщаш към мен с „принц Зейвиър“ или „Ваше Височество“ — заяви, преди да продължи пътя си с вирнат нос.

— Да бе — подхвърли Джейсън зад гърба му. — Ама на куково лято.

Животът в училището за пилоти просто не спираше.

Часове, състезания, домашни, сън.

На Джейсън му беше трудно да се справя с бързането, което цареше в училището.

Харесваше му да се състезава всеки втори ден, но след това се връщаха в класната стая да го анализират. След анализа право в симулатора, състезателната лаборатория или на питстоповете, за да тренират ли, тренират.

Най-лошото беше, че за него и Бъг беше направено специално изключение, за да могат да взимат редовните си часове между тези по пилотиране.

Резултатът беше повече информация, отколкото Джейсън беше поемал през целия си живот, и това понякога се оказваше истинска мъка. Макар определено да беше умен, той никога не се беше чувствал уютно в разграфения по часове училищен живот. Единственото, което можеше да направи, беше да гледа да не изостава.

Разхвърляни между часовете му по пилотиране бяха редовните упражнения в гигантската училищна центрофуга — огромна механична ръка. В единия край беше монтирана кабина на болид, който описваше бързи окръжности. Подобно на стария динамичен симулатор на полети на НАСА, центрофугата беше създадена да тества поносимостта на всеки състезател към ускорението.

Джейсън неизменно губеше съзнание около 8 G, което беше среден резултат. Някои други пилоти и навигатори издържаха до 8,7 или 8,8, преди да обърнат очи. Беше изненада, когато се оказа, че ученикът, който издържа на най-високо ускорение, е… Бъг.

Малкото момче успяваше да устои на удивителните 9,3 G в центрофугата — и плюс това да изпълнява някои физически и умствени задачи. Докато мнозина от останалите момчета се задавяха или повръщаха, докато бяха в центрофугата, Бъг пищеше от удоволствие като дете на въртележка.

Джейсън и Бъг имаха собствено помещение в източното крило на спортното училище.

То представляваше високотехнологичен апартамент на три нива — с вградени в стената койки, разгъващи се дивани и дори пожарникарски кол за по-бърза връзка между трите нива. Всъщност апартаментът беше с детски размери и това го превръщаше в най-уютната бърлога на света. Освен това от него се откриваше възхитителна гледка към залива Сторм.

На Джейсън му харесваше, харесваше му и независимостта, която му осигуряваше това жилище.

Но Бъг беше друг.

Въпреки удивителните си математически способности (и невероятните резултати в центрофугата) той си оставаше тихо малко 12-годишно момченце от прашен пустинен градец, на което липсваха мама и татко.

Затова Джейсън седеше с него до късно през нощта, пишеха дълги имейли и когато след няколко минути идваше отговорът, Бъг подскачаше от радост.

След това си лягаха, а после изведнъж се разнасяше звънът на будилника и беше дошло време за следващото състезание.