Джил Хатауей - Чуждо влияние

— Тежка вечер, а? — питам съчувствено.

Тя присвива очи.

— Защо? Какво си чула?

Опитвам се да докарам невинно изражение.

— А, нищо. Просто не изглеждаш във форма. Исках да разбера дали всичко е наред.

Но християнската ми загриженост май не успява да я заблуди. Тя вади тетрадка, отваря на чиста страница и записва датата отгоре. Очевидно е решила да ме игнорира.

— Саманта, не е нужно да сме врагове — казвам, но още докато думите излизат от устата ми, усещам колко фалшиво звучат. Нищо не се промени, след като опитах да спася живота й. Продължавам да съм момичето, което излезе с момчето, в което беше влюбена. А тя все още е момичето, което наговори на всички, че съм уличница. Момичето, което видя как Скоч ме влачи към мъжката съблекалня и не направи нищо, за да го спре. И едва ли няколко думи биха могли да променят нещата. Но все пак ми се иска да опитам. — Не те мразя.

Саманта изсумтява отвратено и преднамерено оставя химикалката на бюрото.

— Вий, не ми пука дали ме мразиш. Ти си най-малкият ми проблем днес.

Не очаквах подобна реплика, но все е нещо. Поне призна, че нещо я тревожи.

— А кой ти е най-големият проблем?

Саманта ми хвърля поглед, който би могъл да вледени и ада.

— Изобщо не ти влиза в работата. — Тя хваща отново химикалката и ми става ясно, че съм загубила този рунд.

Госпожа Уингър се връща отпред и започва да разказва за пуританите. Неохотно се връщам на мястото си. Останалата част от часа се точи едва-едва. Непрекъснато хвърлям погледи към Саманта, но тя или е напълно погълната от урока, или е твърдо решена да не ми обръща никакво внимание. В края на часа пъха тетрадката в грамадната си дамска чанта и хуква навън, без да ме погледне.

Настанявам се в дъното на библиотеката, разтворила изпокъсания брой на „Спортс илюстрейтед“. Чакам библиотекарката да запише присъстващите и да се върне на мястото си при своето списание, за да опитам да се плъзна.

След множество опити вече почти всеки път успявам умишлено да го сторя, освен когато съм превъзбудена от повечко кофеин. Слава богу, че не се изкуших от хапчетата в чантата ми. Иначе едва ли бих успяла.

Възнамерявам да се вмъкна в Скоч, за да видя дали не мога да разбера какво точно се е случило снощи. В момента има физическо. Ако имам късмет, вероятно пак ще клюкари с приятелчето си от отбора. А ако действително нещо се е случило със Саманта, със сигурност ще се похвали на цялото училище.

Когато библиотекарката се настанява на мястото си и вдига „Приключения с тенджерата за бавно готвене“ или каквото там чете, прокарвам пръсти по лъскавите страници на списанието. Отворила съм на една статия за някакъв футболист от Националната футболна лига, който преодолял всякакви удари на съдбата — семейни проблеми, здравословни проблеми, проблеми с ученето, — за да стигне там, където е днес. Страницата е прегъната в ъгълчето, сякаш някой е искал да си отбележи мястото, за да се върне отново на текста и да почерпи вдъхновение. Интересно дали този някой е Скоч.

Облягам глава на чина и рафтовете с книгите избледняват, заменени от баскетболните кошове и знамената с цветовете на училището. И точно както предния път, когато се плъзнах, учениците правят обиколки на игрището.

Обутите в маратонки крака на Скоч пляскат върху дървения под. Доста по-запъхтян е от предния път. Вероятно заради погълнатия снощи алкохол. Така му се пада.

— Е, как беше? — пита нечий глас отдясно.

Рандал Фриц.

И ето че настава моментът, в който Скоч ще се похвали със завоеванието си. Приготвям се да изслушам подробно описание на сексуалните му умения. Но после ми хрумва нещо неприятно. Няма как да съм сигурна дали казва истината. Ако каже, че е спал със Саманта, може да е така, но може и да лъже. Ако е вярно и е правил секс с момиче, което на практика е било в безсъзнание, значи е изнасилвач. Ако пък лъже, значи чисто и просто е боклук.

Но преди да успея да реша какво да правя, ако Скоч действително разкаже за нощта си със Саманта, той рязко сменя темата:

— Охо, човече. Снощи се оказа супер странна вечер. Значи, двамата със Саманта излязохме извън града, търсехме си някое тихо местенце, за да се усамотим, ако ме разбираш… и кого, мислиш, срещнахме да се разхожда край шосето?

По дяволите. Чакай малко.

— Кого? — пита Рандал, точещ лиги за някоя сочна клюка.

— Вий Бел.

— Дявол да го вземе — възкликва Рандал. — Готина е тая. Особено откакто си върна нормалния цвят на косата и вече не е такава чудачка. И какво, огря ли те?