Джил Хатауей - Чуждо влияние

— Здрасти, Вий — казва Ана и ми подава ръка.

Разклащам я малко по-ентусиазирано, отколкото е редно, после си казвам, че съм пълна идиотка.

— Здрасти — отвръщам. — Готина татуировка.

Дали долавя завистта в гласа ми?

Тя прокарва пръст по ръката си.

— Благодаря. Художникът ми е приятел. Ако ти хрумне да си правиш татуировка, ми кажи. Ще ти уредя отстъпка.

Ролинс се разсмива.

— Вий не е от хората, дето ще си направят татуировка.

Смръщвам му се.

— Напротив, харесвам ги. Защо пък реши, че не бих си направила? — Обръщам се към Ана. — Между другото, доскоро бях с розова коса. Едва наскоро си върнах естествения цвят, понеже… понеже ми писна розовото.

Нямам представа защо го казвам. Може би защото се чувствам някак изолирана. Ана и Ролинс изглеждат идеални един за друг с пиърсингите и татуировките. А аз какво… някогашна примерна мажоретка, превърнала се в нарколептичка със странни способности.

Ана кима учтиво.

— Добре, Ролинс. Ще се видим утре вечер, ако не се засечем преди това. — И тя изчезва в тълпата.

Пъхам ръце в джобовете, да не би Ролинс да забележи как нервно забивам нокти в длани.

— Приятна е — казвам с неестествен глас.

— Аха. Много е готина. Пък и разбира от музика.

— О… — Не посмявам да кажа нищо друго, в случай че долавя ревността в гласа ми. А защо толкова ревнувам? Та това е Ролинс, най-добрият ми приятел. Естествено, че има право да има и други приятели. Даже е редно да има други приятели. Такава съм идиотка понякога.

Но не мога да не се запитам, докато гледам как затваря шкафчета и тръгва към първия си час: „Ами ако я харесва не като приятел? Какво ще правя тогава?“.

Бие първият звънец и ме измъква от тези мисли. Втурвам се към шкафчето и вадя учебниците за английския. Докато ровя в раницата за химикалка, пръстите ми неволно докосват едно старо шишенце с кофеинови таблетки, пъхнато там за спешни случаи. Ръката ми се задържа за миг, после я дръпвам.

Главата ми пулсира от недоспиване. Госпожа Уингър крачи между чиновете и събира домашните, а моите клепачи тежат като олово.

— Я се събуди, Силвия — скарва ми се тя, когато спира до чина ми. — Къде ти е домашното?

Отварям папката и се преструвам, че ровя из листовете, макар чудесно да знам, че не съм го написала. Смятах да го надраскам набързо, докато слушам предаването на Ролинс, но вместо това заспах. Дали да не спомена за злополуката с колата, та да събудя съчувствието й? Но не, тогава всички ще решат, че съм още по-странна. Прибавя ли шофиране в спящо състояние към нарколепсията, ще изляза пълна особнячка.

— Съжалявам, госпожо Уингър. Явно съм го оставила вкъщи.

Тя поклаща скептично глава и се прехвърля на Саманта Филипс, която изглежда доста по-зле, отколкото се чувствам аз. Косата й, обикновено идеално изправена, сега е прибрана в рошава опашка. Няма грим, а под очите й тъмнеят огромни сенки. Сещам се за пиянската й песен от задната седалка на Скоч и се питам колко ли й е зле тази сутрин. Но има още нещо, освен махмурлука. Сякаш се разкайва за нещо. Изражението й ме притеснява, напомня ми за това как се чувствах на сутринта след миналогодишния бал. Дали не й се е случило нещо? Не бих се учудила, ако Скоч е решил да се възползва от пияно момиче. Кой знае какво щеше да се случи онзи път, ако Ролинс не беше връхлетял в съблекалнята.

— Ами ти, Саманта? Написа ли си домашното? — Госпожа Уингър се спира над нея и потропва с крак.

Саманта дори не си прави труда да се преструва, че търси. Чисто и просто безмълвно зяпва госпожа Уингър, докато на учителката не й става неудобно и не се отдалечава. Вероятно усеща, че я зяпам, понеже обръща същия гневен поглед и към мен. Аз обаче не отклонявам очи.

Продължава да ме гледа с патентования си убийствен поглед и когато се премествам на празния чин помежду ни, за да мога да й прошепна нещо, без госпожа Уингър, която вече е в дъното на стаята, да ни чуе.

— Хей, Сам — за първи път от ужасно много време я наричам с галеното й име. Усещам го някак чуждо върху езика си. — Наред ли е всичко?

Саманта скръства ръце.

— На теб какво ти пука?

Поколебавам се за миг. Снощи беше в ужасно състояние. И ако Скоч не й е казал за срещата ни, което ми се струва много вероятно, със сигурност няма и представа, че съм я видяла в колата му. Ако тръгна да обяснявам, ще се наложи да й кажа за катастрофата, а никак не искам да се разчува. Но пък ако си замълча, излиза, че просто си вра носа, където не ми е работа.

В крайна сметка нахалното любопитство май е за предпочитане пред поредната чудатост.