Лий Чайлд: Не се връщай

— Ела да се повозим — каза тя.

Малката червена спортна кола не беше използвана доста време, но запали веднага. Моторът работеше равномерно, но малко шумно и дрезгаво. Вероятно идея на производителя, след съответните модификации на ауспуха, помисли си Ричър. Търнър включи отоплението на макс, щракна закопчалките на гюрука и го прибра зад седалките.

— Сега ни трябва само малко рокендрол по радиото — подхвърли тя и потегли.

Колата се плъзна през портала и зави наляво, следвайки маршрута на автобусната линия. Минаха покрай мотела и търговския център и спряха пред гръцкия ресторант.

— Какво ще кажеш да те черпя една вечеря? — попита тя.

В ресторанта имаше всякакви хора. Двойки, семейства, деца. Част от децата бяха момичета, някои от тях около четиринайсетгодишни. Търнър избра сепаре до витрината. По улицата бавно се плъзна един автобус.

— Аз съм следовател и знам какво ще кажеш — промълви Ричър.

— Наистина ли? — изгледа го тя.

— Винаги е било петдесет на петдесет. Все едно че хвърляш ези-тура.

— Толкова лесно?

— Не си задължена дори да мислиш за това. Идеята беше моя, а не твоя. Аз реших да дойда тук. Ти не дойде в Южна Дакота.

— Вярно. Така започна всичко. Не бях сигурна, но това се промени. Поне за известно време. Започна в онази килия в ареста на Дайър. Докато отвеждаше Темпъл, ти се обърна и ми каза да те чакам там. Аз се подчиних.

— Нямаше друг избор. Беше в ареста.

— Но сега не съм.

— Разбирам — кимна Ричър. — Сто и десета е по-добрият избор.

— Върнах си я обратно. Не мога просто да стана и да си тръгна.

— Разбирам — повтори той. — А пък аз не мога да остана. Не само тук, а където и да е. Затова решението не е само твое. И двамата казваме „не“.

— Сто и десета е твое творение. Ако от това ще ти стане по-леко…

— Исках да те видя — каза Ричър. — И го направих. Мисията изпълнена.

Вечеряха, платиха, а след това опразниха джобовете си на масата. Търнър взе портфейлите, кредитните карти и телефона на Шраго, които щеше да изпрати за по-задълбочена проверка. Ричър прибра парите в брой, които щяха да му стигнат за няколко седмици. От тях отдели трийсет долара, които Търнър обеща да върне на Съливан. После излязоха на паркинга. Въздухът беше студен и малко влажен. Което беше нормално за вечерния час посред зима в североизточната част на Вирджиния. Ленивата Потомак течеше съвсем наблизо. Отвъд нея се виждаха озарените от светлини облаци над Вашингтон. Столицата на страната, където се случваха всички важни неща. Целунаха се за последен път, притиснаха се един в друг и си пожелаха късмет. После Търнър се качи в малката си червена кола и потегли. Ричър остана да гледа след нея, докато тя не се стопи в мрака. След това хвърли телефона си в контейнера за смет и пое към спирката. Онази за автобусите на север, а не на юг. Пътуващи навън, а не навътре. Надалече и още по-надалече. Той седна на пейката и зачака. Сам.