Лий Чайлд: Не се връщай

— Да устои на какво?

— Да не слага това име. Защо според теб е пуснал Задран да се прибере обратно в планините?

— Заради миналото му.

— Напротив, въпреки миналото му. Защото е знаел кой е той и кои са братята му. Те са му простили и са го приели обратно. Но Задран не се е поправил, а просто си е избрал нова роля. По-скоро братята му са му дали тази роля. Част от сделката им с Монтеки, която е била двупосочна.

— Каква сделка?

— Хората помнят, че Уилям Уърдсуърт е живял със сестра си Дороти, но забравят, че там са били още съпругата му и нейната сестра, плюс куп деца — мисля, че за четири години са им се родили три.

— Кога е било това?

— Преди повече от двеста години.

— Но защо изобщо говорим за него?

— Оригиналната Къща на гълъбите е била малка варосана къщичка, твърде тясна за седем души. По тази причина са се преместили и там се е нанесъл друг човек.

— Кой?

— Казва се Томас де Куинси. Още един писател. По онова време е бъкало от писатели. Всички са били приятели помежду си. Уърдсуърт е живял в къщичката само шест години, докато Де Куинси е изкарал единайсет. Което я прави повече негова, отколкото на Уърдсуърт. Но въпреки това всички я знаят като „дома на Уърдсуърт“. Може би защото е бил по-добър поет.

— И?

— Чакай — вдигна ръка Ричър. — Виж там.

Вратата отново се отваряше. На улицата се появи трети мъж. Гъста посребрена коса, безупречна прическа. Розово лице, обръснато и свежо. Костюм за три хиляди долара, искряща от белота риза. Копринена вратовръзка с красив възел. Вероятно политик. За миг остана на място, после вдиша дълбоко утринния въздух и тръгна в същата посока като предишните двама. Спокоен, безгрижен, излъчващ ведрост. Не след дълго стигна до Пи Стрийт и изчезна от погледа им.

— Заключения? — каза Ричър.

— Същите, които вече направихме. Това е убежище за изтънчени възрастни джентълмени с някакво свое хоби или страст.

— Какво се връща у дома заедно с оръжията?

— Не знам.

— С какво се прехранват братята на Задран?

— Работят в семейната ферма.

— Какво отглеждат в нея?

— Мак — отвърна Търнър.

— Точно така — кимна Ричър. — И са поверили роля на Задран. Той е техният търговец, тъй като има връзки където трябва. А какво е писал Томас де Куинси?

— Стихове?

— Най-известната му творба е автобиографична книга, наречена „Изповеди на един английски пушач на опиум“. Това е правил в Къщата на гълъбите цели единайсет години. Освобождавал се е от всекидневното напрежение, пушейки опиум. После седнал и написал тези мемоари.

— Иска ми се да можех да разгледам тази къща — каза Търнър.

Ричър беше влизал в Къщата на гълъбите в Англия. Беше си платил входната такса, а след това беше навел глава, за да мине под ниската рамка на вратата. Не бяха необходими никакви други усилия. Но влизането в новата Къща на гълъбите щеше да е много по-трудно. Проникването в такива сгради не беше проста работа — момчетата от Делта Форс и „тюлените“ тренираха за това през цялата си кариера.

— Виждаш ли камери? — попита Ричър.

— Не, но със сигурност има — отвърна Търнър.

— А звънец?

— Няма звънец. Само чукало. За по-голяма автентичност. Вероятно има такива изисквания за старинните сгради в района.

— В такъв случай камерите са задължителни. Едва ли отварят на всяко почукване, без да проверят кой е.

— Което предполага помещение с монитори и някаква система за дистанционно отваряне. За това е достатъчен един човек. А дали има охрана?

— Със сигурност има обслужващ персонал. Дискретни младежи в тъмни костюми. Нещо като стюарди, които съвместяват и функциите на охрана. Предполагам, че камерите са малки — вероятно с фиброоптични обективи, вградени в стените. Десетки на брой. Това ми подсказва логиката. Някой все пак трябва да държи под око онова, което се случва в тази къща.

— Трябва да видим човек, който влиза, за да разберем как действа системата.

Това обаче не се случи. Никой не влизаше. Но и никой не излизаше. Къщата беше тиха и спокойна. И някак самодоволна. Светеха едни и същи лампи, въпреки че покривът вече се очертаваше в светлината на настъпващото утро.

— Ние не ги познаваме — промърмори Търнър.

— Но те имат снимките ни — каза Ричър.

— Дали са ги показали на охраната си?

— Не се и съмнявам, защото говорим за човек, който ръководи разузнаването на цялата американска армия.

— Това означава, че вратата ще си остане заключена — отвърна Търнър. — Само толкова. Няма да ни струва нищо да опитаме.